На сутринта се случиха толкова много неща, че ми трябваха години да съединя хронологично случилото се. Вие ще получите крайния резултат от този мои незабравим рожден ден, без да сте се потрудили. Не е необходимо да ми благодарите, все пак го правя повече за себе си. Като предсмъртните мемоари на една луда. Или една Хейт, ако ви е по-приятно звученето.
След като Гейб ме остави и се прибра в стаята си, аз сътворих една от най-големи глупости, на която бях способна. Отидох в бара на хотела и си поръчах алкохол. Не помня много от вечерта, защото пих повече от необходимото. Събудих се с главоболие и една доста притеснителна усмивка на Гейб. Той ме гледаше странно цяла сутрин, но не казваше нищичко. Питах го няколко пъти, но не получавах отговор. Само се подсмихваше. Нямах никаква представа как съм се прибрала до стаята си, какво съм правила преди това. Вероятно сега този русия има някаква смущаваща информация. А това значеше, че ще я използва срещу мен, точно когато не трябва.
- Добро утро.- присъедини се към нас Мо, прекъсвайки неуспешния разпит.
- За нас да.- кимна Март, а след това сложи ръка на рамото ми.- За нашата госпожица тук... не толкова.
- И ти ли...- простенах аз, надигайки глава.
- Да, вероятно вече всички знаят малката ти тайна.- устните му се извиваха нагоре. Поразително напомняйки на тези на Гейб.
- Какво пропускам?!- изправих се аз, гледайки ги поотделно.
- Ама тя не помни ли?- засмя се и Мо.
- Какво да помня?- вече се чувствах зле, много зле.
- Снощи не се прибра самичка..- подсмихна се Мо, без да откъсва очи от мен.
Седнах обратно на мястото си и отвърнах на погледа й. Той ми говореше и аз трябваше да слушам. Освен, че съм пила повече, съм направила и друга глупост. Тя се смееше, но не искаше да ми издаде нищо. Наслаждаваше се на този момент, точно колкото Март и Гейб. Къде съм ги намерила тези тримата. САДИСТИ!
- Нашата Ди снощи си доведе компания...- започна злорадстващо Март.
- Дълги крака, стегнато дупе, големи зелени очи...- подсмихна се и Мо.
- Дълга кестенява коса, чуплива...- продължи Гейб.
Всички ме гледаха, подпрели се на ръце. Стоях на мястото си и мигах бързо. Нищо не искаше да се появи в ума ми. Нищичко. Какво съм направила. Опитах се да разширя възможно най-много очите си и се загледах в Гейб. Големи кучешки очи, може би щяха да помогнат. Той знаеше, трябваше да ми каже.
