Part 9

73 16 2
                                    


   Март замълча и не каза нищо повече. Стоях и го гледах, надявайки се да продължи. Но темата беше приключена. Също като надеждите ми. Сега оценявах начина, по който сина му говореше с мен. Обясняваше и дори и да влизаше в подробност, не ми спестяваше нищо. Някак си ми беше неловко да говоря с този човек пред мен. Самата му осанка говореше, че не обича да отговаря на въпроси. Мълчах и се опитвах да се окопитя. Не исках да го заливам с въпроси, но устата ми н беше съгласна:

 - Какво се случи преди малко?- вече говорех близо до нормалното.

 - Беше Форматиран.- спокойно отвърна Март, гледайки навън.- Някъде в света, сега има момче, което е същото като него. Но това не е твоя брат, а нечий друг.

 - Кой го направи? Защо?- това може би беше най-важния въпрос, но досега не се престраших да го задам. Страхувах се, да не се потвърдят съмненията ми.

 - Не сме ние, Ди.- поклати глава той.- Колкото и да ти се иска да беше толкова лесно, не е. Някой ден ще разбереш, но сега не е това време.

 - Защо?!- малко по-настоятелно попитах аз.

 - Ти не искаш да имаш нищо общо с нас. За жалост пътищата ни трябваше да се сблъскат. Вселената иска ти да си с нас.

 - Всичко е заради вас?!- веднага бях готова да ги обвинявам аз.

 - Вселената се опитва да те насочи по пътя ти. Ще премахва всичко, докато не се подчиниш.

 - Какво трябва да значи това?!- гласът ми отново премина в по-висока октава.

 - Че ще загубиш всичко ценно за теб. Всичко, докато не ти останем ние..

   "Март", чу се тих женски глас в стаята. Подскочих и се огледах, но нямаше никого. Това беше гласът на момичето в червената рокля. Бях напълно сигурна, колкото и това, че тя не беше тук. Не беше наблизо и го викаше, да отиде при нея. Не зная откъде бях толкова сигурна, но бях права. Видях го как кима и ме погледна бавно. Дали щеше да му достави удоволствие да си тръгне, оставяйки ме с последните си думи. Злокобни и толкова неприятни. Прииска ми се да хвана ръката му и да го спра, но не можех. Той се изпъна бавно и оправи краищата на сакото си. Наклони леко глава наляво, после надясно. Наместваше врата си, вероятно. Бавно ми кимна, накланяйки се леко и тръгна. Чувах токовете на обувките му в коридора. Чух го как затвори вратата, как ме остави сама.

The HATEsOù les histoires vivent. Découvrez maintenant