The HATEs

Part 45

   След като Гейб се върна, той също беше готов. Беше в дълго мъжко кимоно или както там се нарича. Изглеждаше като видение, облечен целия в бяло. Мо беше напълно права, има основателна причина, да не се влюбвам в него. Иначе отдавна да бях, особено сега. Косите му бяха едва хванати с мъничка връвчица. Бялото го правеше толкова красив, толкова чист и невинен. Изглеждаше като ангел, паднал наскоро от рая. Косата му едва хваната, се спускаше надолу. Толкова спокоен, толкова уравновесен. Всяко негово движение бе отмерено и спокойно. Без да усещам, вече се бях загледала в него. Той се усмихна, някак си смирено и се приближи до мен. Без да е произнесъл и дума, той ме накара да седна. Усещах, че дъха ми не достига, че сърцето ми е забило по-бързо. Той беше наистина красив.

   Не му отне повече от пет минути да оправи косата ми така, както той искаше. Не направи нищо специално. Просто хвана няколко кичура и ги оплете в останалите. Остави няколко да се спускат, няколко да се оплитат. Толкова лесно се получаваше в ръцете му. Накрая просто постави едно цвете в косата ми. Бързо и с лекота. Но на мен всичко това ми се стори толкова дълго. Усещах пръстите му в косата си и това ме правеше нервна. Когато най-после проговори, дори гласът му беше променен:

- Готова си, Ди.- толкова тих и спокоен, като лилия във водата.

   Обърнах се и го погледнах, а дъхът ми отново се губеше. Всичко това беше от притеснение, от новото и непознатото. Гейб не ме кара да губя дъха си, Гейб е просто Гейб. Защо тогава ръката ми трепереше, когато му я подавах.  Тръгнахме към мястото, което беше само наше тази вечер. Мястото, където щеше да се проведе рождения ми ден. Както и този на Мо. Вървяхме повече от половин час, докато излезем от гората. Вървяхме дълго, а обувките ми бяха неудобни. Но това беше назад в съзнанието ми. Той не проговаряше, нямаше никого наоколо. Двамата, облечени в бяло, хванати за ръка. Чувството беше различно. След това започнаха стълбите и червените П образни колони. Нима вървяхме към манастир.