The HATEs

Part 5

 - И да заключиш зад мен!

Отивах на работа, дори и всичко в мен да нашепваше обратното. Брат ми беше объркан от държанието ми. Това далеч не е първия път, в които ги оставям сами. Но никога досега не съм му говорила по този начин. Да заключи, да не отваря на никого. Дори и след шамара по моята параноя днес, още бях на ръба. Но онова, което ми беше разказал Джей ме тревожеше. Аз съм казала "До утре". Нима това не значи, че ще видя отново синеокия. Вече дори им бях дала кодови имена. Черния и синия. Глупаво, но когато нещо не ти излиза от главата, поне му дай име. Бях повече от сигурна, че ще го видя, но не знаех кога и къде. Щеше ли да дойде да си вземе кафе или щеше да ме причака. Въпреки, че бях сложила розата във ваза, дори се страхувах да я погледна. Страхувах се, наистина се страхувах. За първи път след смъртта на нашите и делата... аз не се тревожех, а се страхувах Чист, неподправен страх и онази така позната омраза. Защо мен? Имаше хиляди други хора, които можеха да смущават. Има си толкова други неща в таблата. Няма място и за тях. Ако видя синия, ще му го кажа. Мразя това! Мразя начина, по които ми влияят очите му. Мразя този нюанс на червеното! Мразя всяка изречена от тях недомлъвка! И сега трябва да ходя и в училището, за да говоря с госпожата. Трябва да й се извиня и да говоря с нея. Но това в Понеделник, ако оцелея до тогава.

Днес щеше да е дълъг и скучен работен ден. Алекс, симпатичния ми колега, почива и щях да съм напълно сама. Той е 23 годишен студент, които през вечер ходи по купони и се сваля с мадамите. Висок и усмихнат, със сигурност има успех с тях. Днес, хващам се на бас, щеше да е навън също. И през това време аз щях да съм тук и да уча. Събота, скука и още по-малко работа. Няма офис-хора, ням никои. Случайни минувачи, сравнително малко в този район. Поне мога да насмогна малко с училището си и шефа ми няма нищо против. Мисля, че умишлено го оставих с впечатлението, че ако не ми позволява, ще напусна. Остана само да не разбере, че не мога да си позволя да остана без работа.

Три часа по-късно, бях направила ЕСЕ и доклад и не повече от 20лева оборот. Всеки път, щом пищялката оповестеше, че вратата се отваря, очаквах черни дрехи. Получих тийн в цветна тениска и леля в розово. Почти успокоила се, получих онова, което чаках. Синия дойде, влизайки бавно. Не ме погледна веднага, гледаше пред себе си. За първи път ми изглеждаше замислен. Можех да видя изкрящите му очи от далеч. Сега беше светло и можех да го огледам добре. Толкова млад и три пъти по-симпатичен дори от Алекс. Защо тогава ме побиваха отново онези тръпки. Предполагаше се да поздравя отдавна, но не можех.. Не и щом вдигна очи. Съня се върна в главата ми и там бяха тези очи. Винаги тези тъжни очи. Не, не сега. Сега бяха мили и любезни, едва усмихнати: