Дъха ми секна. Това не беше гласът на Гейб, но толкова напомняше на неговия в същото време. Повиках го отново, но никой не ми отговори. Само тишината ми нашепваше, че трябва да се тревожа. Нищо друго. Нищичко. Усещех колко силно е забило сърцето ми, щеше да се пръсне:
- Гейб, спри това!- подвикнах аз силно.
- Затвори очи, заек!
Гласът беше студен и тих, командата дори по-плашеща. Усещах, че съм стигнала до стената, гърба ми я докосваше. С ръце пред гърдите си, свита силно, аз замижах. Не се страхувах сякаш от гласът, а от мястото. Които и да беше пред мен, той беше в моя дом. Март нямаше да допусне да ми се случи нещо, още по-малко Гейб. Чух до да ми казва да дишам. Чух го, как ми казва да се успокоя. Послушах го, колкото и да беше трудно. Нищо лошо нямаше да ми се случи тук, не и тук. Тук бях в безопасност.
- Погледни ме, Ди!
Отворих очи, но пред мен беше все така тъмно. Още в мига, в които си го помислих, наоколо лумна светлина. Стените започнаха да светят с блед лунен блясък. Символи и рисунки, руни, както ги наричаше Март. Достатъчно ярко, за да мога да видя силуета пред мен. Не стигаха, за да виждам всичко. Стаята беше празна, нямаше нищо наоколо. Видях вратата, от която бяхме дошли, но нищо друго. Освен мъжа пред мен. Това беше Гейб, но и не беше всъщност той. Косите му бяха още по-дълги, а крайщата побелели. ТОй беше станала по-висок, сякаш самото му лице се беше променило. Очите му светеха в синьо, запълнени, както на Март. Виждах ясно, как от устата му се подаваха дълги кучешки зъби. Виждах ръцете му, целите увити в светлосини рисунки. Самата му аура беше различна.
- Гейб?- прошепнах аз, правейки крачка напред.
- Все още не знаеш нищо за Хейт, заек.- гласът му беше толкова по-студен и някак си по-зрял.- Името ми е Гейбриъл... Но имам право да го използвам единствено в този си облик. Твоето име все още е неясно, все още не сме видели истинското ти лице. Затова си тук, за да ми го покажеш.
Заклатих глава и се втренчих в него. Бях очаквала нещо, но не и подобно нещо. Не бях очаквала промната в него да е толкова голяма. Как очаква да му покажа нещо, което не познавам. Очите му не се откъсваха от моите, светло синьо сияние, които не мигаше. Щях ли да успея да направя нещо? Щях ли да го разочаровам от сега? Той най-после помръдна, правейки крачка към мен. Спря на средата, след което протегна ръката си към мен. Очакваше да застана пред него в средата на стаята, а аз не усещах краката си в момента. Свела глава, аз закрачих, хващайки го плахо. Ръката му беше студена като лед.
