The HATEs

Part 57

   Стоях така поне минута, но това вече ми стигаше. Колко още смята да ме гледа с тези големи сини очи? Да вземе вече да помръдне, защото аз се затруднявах. Той не мигаше, а аз мигах и заради него. Дали всичко, което мисля, стига до него? Проклето докосване! Понякога изобщо не е честно, някой да знае какво си мислиш или какво чувстваш. Не, няма да стане! Няма да е честно. Моето мъничко докосване ми говори, че той е невероятно обезпокоен в момента. Не може да повярва на всичко, което е разбрал досега. И ето ти го на! Мигна с огромна червена светлина! Той се опомни. Той разбра, какво извиках на мотора преди малко. Разбра, какво имах предвид.

 - Ди...- понечи до проговори той, най-после мигна.

 - Водата ще изстине...- отсякох аз, понечвайки да го заобиколя.

 - Ти ... сериозно ли....- хвана ме за ръката. Не, не го прави сега. Остави ме да мина...

- Да.

   Опитах се да звуча напълно наясно със себе  си. Това беше най-трудното нещо в момента, все пак умирах от страх. А не исках да знае и това. Знаеше твърде много, бях го допуснала твърде близо. С огромни крачки, колкото ми позволяват късите крака, аз се отправих към банята. Той не ме спря. Исках тази тема да приключи. Не исках да се споменава повече. Бях наясно с положението и неговите думи щяха да ме наранят. Не ми беше необходима гореща вода. Картинката от преди малко ме караше да искам студена. Гърдите му, мократа му коса, силната му ръка. Обърканите му големи очи. Не ми трябваше нищо друго. Не исках да е така. Защо трябваше да става така. Знаех какво мисли той, наясно бях и все пак...

   Когато излязох от банята, той беше се излегнал на леглото. Забравил да си облече блузата, косата му още беше мокра. Гледаше към тавана и ми стана любопитно, какво мисли в момента. Дали се затруднявах, защото той мисли за много неща наведнъж. Имах усещането, че главата му е кошер пълен с пчели. Рояк, различни мисли в едно и също време. Трудно можеше да доловиш нещо, когато е пълно вътре. Храната беше дошла и аз исках да ям, за да не говоря особено. 

 - Какво си избираш?- провикнах се аз, а той се престори на събуден. Бич, ясно ми е, че не спеше.

 - Няма значение..- промърмори Гейб и се надигна.

 - Да си го поделим?- усмихнах се аз, все едно нищо не е станало.

 - Става.

   Два часа по-късно и един ужасно скучен филм по телевизията. Ние най-после бяхме готови, слънцето се беше скрило. Беше такова удоволствие отново да сме на мисия. Обух си коженото панталонче, сложих ботушите, специалното палто. Най- после можех да покажа, колко съм научила на тренировките с Гейб.  От хотела до офиса, където трябваше да се появим, ни деляха няколко пресечки. Нямаше нужда да притесняваме почивката на Тайга. Можеше и да повървим. Доставяше ми удоволствие да чувам токчетата си по асфалта. Също така беше прекрасно да наблюдавам вървящия ми партньор. Сякаш се плъзгаше по улицата, сякаш не стъпваше по земята. Палтото му се вееше зад него и естествено имаше и вятър. Нямаше нужда от мъглата на Март този път. Ние искахме да бъдем видяни отдалеч. Искахме мъжа да умира от страх, преди още да сте стигнали до него.