Това беше ежедневие на Хейт, след като ме пуснаха в дома си. Вдигах шум точно след първата седмица. Вероятно се бях качила на главите им още тогава. На третия ден започнах да досаждам на Март, когото познавах най-малко от всички. Той беше спокоен и леко студен, но не успя да издържи. Постепенно ме допусна до себе си и започна да говори. Разбрах, че е собственик на голяма софтуерна компания и има доста финанси. Не съм открила все още, кога точно спи и какво умее. Той е кротък и тих, докато не го ядосаш. Винаги върши нещо, всяка седмица вади нов ъпдейт, общо взето... работи прекалено много. Обича да носи елегантни дрехи, безуспешно отказва цигарите и определено е вулгарен.
Гейб вероятно е най-прецакан от идването ми в къщата. Стараеше се да ме държи далеч от Март, безуспешно през повечето време. За да постигне това, той трябваше да се жертва. Неговата глава надувах с въпроси и мнения. Прекарвах повечето си свободно време, тероризирайки го. Той не издържа, предаде се. Показа си рогцата още на края на първия месец. От тихата му тайнствена личност, не остана нищо. Постепенно започнахме профилактично да се джавкаме. Не с лошо, разбира се, но все пак. Беше по-голям мърморко и от мен и най-много обичаше да се заяжда с моята персона.
Мо беше най-трудния залък в моето начинание. Тя твърдо отказваше да слее двете си полукълба. Не ми показваше рисунките си, не говореше толкова много с мен. През повечето време не ми обръщаше внимание. Ако трябва да съм честна, сякаш до средата на втория месец, направо си ме игнорираше. Оказа се, че имаме толкова много общи хобита.
В магазина нямаше абсолютно никакви промени. Доу сякаш вече бе забравила онзи разговор, както и самия факт за съществуването на Гейб. Алекс от друга страна спря да се закача с мен. Не беше предприел нищо, не беше показал нищо. Аз се бях оказала права, че той не изпитва нищичко към мен. Скоро очаквахме още един колега да се присъедини, защото работата бе се умножила.
Брат си виждах веднъж седмично. След преместването му, той беше станал по-възпитан и кротак. Напомняше все повече и повече на Джони, когото аз познавах. Ходехме на разходка и пазар, говорехме и се смеехме. Постепенно свикнах с всичко, освен с липсата. Ние сме наказани да помним, за разлика от останалите. Живота е гаден, но ти трябва да го живееш.
Нека се върна от спомените си към сегашния момент. Миналата седмица реших да си пробваме късмета. Взех четири билета за търкане на път за вкъщи и ги стоварих на масата. Март се опита да игнорира това, но аз бях настоятелна, както винаги:
