Следващия ден, беше един от най-дългите в живота ми. Всички вече знаете какво щеше да се случи, нали? Първия Хейт, когото загубихме. Тогава все още не подозирахме нищо, тогава все още беше поне малко "лесно". Дали времето беше на наша страна или точно против нас не съм сигурна, но валеше като из ведро. За първи път виждах Ма, без усмивката на лицето й. За първи път виждах очите на Гейб и Мо толкова тъмни. За първи път виждах Март да оставя телефона си у дома. Ние отивахме към гробищата и нито един не носеше чадър. Всички предпочитахме дъжда, всички искахме да не се виждат сълзите ни.
Много неща се случиха онзи ден, които не бях очаквала. Сестрите бяха се сгушили от двете страни на Март, а той ги беше прегърнал. Мо за първи път показваше толкова открито близостта съм. Мейдж не свали слънчевите си очила, въпреки дъжда, въпреки липсата на слънце. Не беше нужно да питаме защо. А Гейб, той дори не беше себе си. Вървеше редом до мен и стискаше ръката ми силно. Нещо, което никога не можеше да се очаква от него. Сега бяха във временно примирие. Никакви мръсни шеги и злобни отхвърляния. Нямаше кой да се усмихне в този момент, дори самата аз бях попила техния нюанс. Не можех да принудя очите си да сълзят, но не можех и да се усмихна. Смайли беше човека, когото свързвахме с това най-много.
Тогава Хайтс си позволиха да тъжат дълго. Вечерта всички останаха в имението, Март не пусна никого у дома. Защото това беше дома на всички, нали. Имаше стая за всеки един от тях, но някой бяха решили друго. Но сега шефа нямаше да ги пусне да си тръгнат, не и след Смайли. От тогава, от тази вечер, никой не спомена името му повече. Всички се опитваха да не връщат спомена си за него. И все пак щяхме да го върнем в животите си три години след това. С лекота мога да пренеса историята направо тогава, но мисля, че е редно да не го правя. Ето ни там, на злокобното място, където се чувствахме у дома си. Гробищата. Изпращайки един от нас.
Сутринта в къщата все още беше толкова тихо. Тази сутрин Гейб щеше да научи една моя слабост, но това нямаше значение. Аз бях тъжна, също като всички останали. Бавно станах от леглото си и се изнизах от стаята си. Шмугнах се тихо в съседната врата и бавно заслизах по стълбите. Не можех да остана повече сама, не можех да го понеса. Гейб все още спеше и дори не се събуди, когато се приближих до него. Не исках да прекрачвам границите на нищо, затова и тихо легнах, без да вдигам завивките. Сърцето ми имаше нужда само от усещане, не от допир. Легнах върху леглото му и се загледах в тавана. Колко всъщност слаби се оказахме. Колко лесно можехме да губим нещата, които обичаме. Не успяваме за ги опазим, въпреки всичко, което имаме като сила.
Когато Гейб се събуди, аз вече се бях унесла на свой ред. Предстоеше ми поредната изненада от него за този период от време. Той ме беше завил, беше ме гушнал и отново бе затворил очи. А през това време Мо завиваше сестра си. Двете бяха спали в стаята на Ма, прегърнати и не толкова спящи. Маши почти не беше мигнала и това си личеше отдалеч. Мейдж също беше заспала късно, Март не си беше лягал. Аз също, заспах едва след като се преместих. Всички тъжахме и когато погледна нещата през призмата на времето... ми иде да ни ударя по един такъв шамар.
Не ходихме в студиото онзи ден. Колкото и странно да изглежда, аз останах в стаята на Гейб много дълго. Може би и той не беше спал много, защото се събудих около обяд и той спеше. Дали се беше преструвал,когато влязох при него. Не можех да помръдна от мястото си, на топло. Това се случваше за втори път, откакто съм в тази къща. Но такива неща сега нямаха значение. Имаше толкова много неща, които исках да го попитам сега, като мой партньор. Исках да питам и разпитвам, но той спеше. Не се беше събудил и аз нямах и намерение да го будя.
Март отсъства целия ден, под претекст, че има много работа. Вероятно не искаше да го виждаме, когато не е във върховата си форма. Сестрите не напуснаха стаята, а аз два пъти им занесох храна. Исках да видя как са, да се убедя, че са добре. Не бяха нападнали гладно сандвичите, които приготвихме с Гейб за тях, но поне бяха изяли по един. След обеда беше ред на русия да се опита. Той им занесе чай, заедно със сладки. Мо го беше изгонила тактично грубо, казвайки му, че не се нуждаят от надзор. Но за вечеря не успяха да се скрият. Бях направила толкова много неща за ядене, че дори и Март се сепна. Гейб през цялото време ме надзираваше, дали няма да взривя кухнята. Вероятно това беше оправданието му, да не ме оставя самичка и да не остава и той сам. Аз бях негов партньор, нямаше нужда да се преструва, когато знам отлично. Мейдж и Вей наредиха масата, а Март си дойде към осем. Вече нямаше как близначките да се скатават повече. Този път Март не търпеше отказ. Де да бяхме и ние толкова внушителни като него.
Вечеряхме толкова тихо за семейството. Нямаше ги обичайните шеги, глупости... нямаше три- четири езиков разговор на масата. Говорехме малко и то по-делово от когато и да е. Обсъждахме оставането на Ма, обсъждахме следващата ни мисия и най-вече обсъждахме отмъщението си. Щяхме да отмъстим на Фейк...
... само да знаехме истината тогава. Отмъщение... Колко сме били чисти и невинни. Да отмъщаваме за предател... Колко сме били глупави и пълни със незнание.