The HATEs

Part 79

   

  Света се беше оцветил. Пред очите си виждах толкова много нюанси на дъгата. Трудно дишаш, не можех да си поема въздух. Всичко чезнеше, спомени, мечти, илюзии. Бях останала само аз, пречистена и невинна. И скоро щях да се изгубя в море от цветове и кръв. Умирах.  

   Умирах....

или не...

   Отдавна вече трябваше да съм поела последния си дъх, защо съм жива? Какво всъщност се случи преди малко? Бях готова да умра, най-после щях да съм със семейството си... какво по дяволите...

   Усещам ръцете си, мога да ги движа... нима отново щях да оцелея? Бавно надигнах глава, а пред мен нюансите на дъгата продължаваха да трептят, да танцуват бавното си танго. Главата ми бучеше, но това започва да отшумява. Пръстите ми не са студени, само сърцето. Какво се беше случило, защо съм още тук. След това отговора дойде като гръм, или нека задраскаме "като". Рязка мигрена прониза слепоочията ми от край до край. Сякаш стреля се бе забила в черепа ми, а с нея и светлината и звука. Чувах тънкия звук, толкова дразнещ, толкова болезнен. Но щом усещам болка, значи все още ме има.

   "Ди...",- някъде отдалеч чувах познат глас, но чии беше.- "ДИ"

   Опитах се да се изправя, но бе толкова трудно. Цялата си енергия изразходих в последната атака, насочена към Космос. Съпруга на Вселена беше толкова силен, но сега знаех защо. Беше се случило същото и с мен, с Гейб, с Мо. Сега някак си го разбирах, някак знаех, без никой да ми е казвал. Ние сме партньори, ние споделяме една енергия... един нюанс на магията. Когато Гейб изчезна, нюанса стана само мой. След това Мо взе цвета на Март. Дали някоя от двете го беше усетила тогава, аз не бях. Тогава усетих само липсата му, както вероятно и кралицата. Когато Вселена изчезна, силата й се бе прехвърлила някъде...Космос, нейния партньор... Бащата на Мо и Ма... моя последен противник.

   Тогава защо аз съм жива. В името на Ада и моето семейство, защо постепенно успявам да седна? Нов въпрос се роди в ума ми, толкова по-ярък от останалите... почти толкова силен, колкото мигрената. Къде отива силата, когато и двамата партньори вече ги няма. Какво се случва с техния цвят? И ето, че ги виждах пред мен. Струяха от тялото на Космос, извираха като гейзери, като рана от куршум. Виолетовия цвят на Ма, Черния оттенък на Март, Златната магия на Мейдж... къде е синьото на Гейб тогава...

   "Вътре в теб..."- отново този глас, онзи познат, но забравен глас. Чии беше?

   Глас, забравен отдавна. Глас, които винаги беше прав. Тих, женски, нежен и мил. Гласът на моята собствена интуиция, звучащ през спомена на Мо. Все още бях жива, пазех спомена за тях и заедно с това силата, която бях получила. МОЕТО СИНЬО!!!

   Бавно седнах, без да мога да откъсна очи от случващото се пред мен. Цветовете не танцуваха, усещах го по кожата си. Те не се движена бавно и нежно... Те се гърчеха... Пълзяха и търсеха къде да идат, у кого ... Какво щеше да се случи, ако отида там? Ако ги докосна. Бавно вдигнах ръката си и осъзнах, че не е толкова тежка. Духа на Хейт ми помагаше, сякаш можех да ги видя, придържайки ръката ми изправена. Разперих пръсти напред, не възнамерявах да я докосвам, не все още. Не и преди да изслушам Докосването докрай. 

   Но избора беше взет. Пръстите ми бяха далеч от сиянието, но то започна бавно да се приближава. Сякаш по команда, то само дойде при мен. Въпреки, че не бях готова, въпреки, че се страхувах. Всеки нюанс най-после се беше успокоил. Сега не се гърчеше, сега плуваше плавно към пръстите ми. Първи стигна сребърния цвят на Вселена, удряйки се в средния ми пръст. Веднага след това черното удари показалеца...Пръст по пръст, гърч след гърч, аз започнах да треперя. Тялото ми се разтрисаше от всеки нов допир до чистата енергия в нейния първичен вид. Толкова много, твърде много за мен... не спираше.

   Не можех да си позволя да припадна сега, това можеше да е края ми. До преди минута готова за него, сега се боях. Сега имаше нещо, което трябваше да свърша. Отново нещо ме водеше напред. Тази енергия ми говореше, разказваше ми приказки, притчи. За отминали светове, за забравени войни, за паднали герои. Историята на света, видяна през очите на чистата енергия на Вечността.... Това е бил отбора, дал живот на близначките. Отбор Вечност... 

   Затворила очи, аз сякаш се блъсках в океани от живот. Секунда след секунда, аз прозирах неща, които никой не ми беше казвал. Сега споделях Докосване, неизмеримо по-силно от преди. Докосване, свързано с целия свят... едностранно докосване с всичко живо. Чувах как сърцето на Дани тупти някъде по света. Чувах как Мейдж разказва на съпруга си как е минал деня й. Толкова спокоен разказ, толкова нормален и безопасен. Чувах и още нещо. Тихо, някъде далеч, някъде надолу... Сърца, които бяха спрели да бият преди 19 години... Туп-туп-туп... Чувах ги... тихо, заглушено... шепот сред всички писъци в главата ми... Фамилията...

....Хейтс.....