Дните минаваха толкова бавно, че сякаш се сливаха в една огромна бездна от безвремие. Часовете се вливаха в дни, а те преливаха в седмици. Преди да можем да усетим, че времето е спряло, бяха минали три месеца. Не спирахме да търсим, въпреки всичко. Въпреки, че знаехме истината, въпреки, че бяхме наясно. Щом Мо не можеше да го усети, него вече го нямаше. А ние продължавахме да търсим и търсим. Гейб не можеше да си позволи да приеме нещата, не можеше да се предаде. Март не обичаше да губи, Мо не спираше да опитва. Дори и да не го познавах, дори и да не знаеш нищо за Кай, аз бях същата. Той беше част от семейството ни и трябваше да го открием. Въпреки всичко, което знаехме.
Неусетно Мейдж и Вей се бяха пренесли в друг град, бяха намалили посещенията си. Приемаха мисии по телефона, чувахме се все по-рядко, все по-кратко. Все по-трудно ми беше да се видя с тях. Маши също реши да се върне там, откъдето бе дошла. Дори и без Смайли, тя щеше да продължи напред. Тод щеше да я придружи, надявайки се на нещо ново. Мо беше се върнала в предишната си емоционална активност.
Света беше спрял да се върти за нашето семейство в момента. Опитвах се да съм Жокера, който винаги носи усмивки, но това не ставаше. Ушите на Гейб бяха глухи за шегите, Докосването не можеше да го утеши, сърцето му беше свито. Беше се затрупал с работа и прекарваше повечето си време на затворени врати с клиентите. Дори и да беше добре за бизнеса, не беше добре за него. Все по-често пропускаше обядите, а това не е в негов стил изобщо. Този път не можеш да направя нищо. Методите ми се проваляха още в зародиш. Не успях да го извадя навън, не се получи и с пица по домовете. Нито дори с домашна храна, приготвена от мен. Просто не се получаваше.
Докато се усетя, семейството беше разцепено. Гейб започна да търси утеха другаде, започна да излиза с непознати за нас хора. Март се беше затворил в кабинета си и работеше прекалено много. Денонощието се беше завъртяло за него с пълна мощност. Спеше през деня, работеше вечер, не го виждахме често. Ако не го чувах как понякога вечер слиза да кафе, нямаше да знам, че наистина е там. Липсваше ми всичко, но не знаех какво да направя.
Мо беше се опитала да се зарине в работа, но там нещата удариха на камък. Толкова твърд камък, че тя напусна. Сега стоеше в стаята си, застанала пред своя компютър. Зная, колко обичаше професията си, а сега не искаше да напуска изобщо къщата. Започна да съчетава деня си с този на Март и също изчезна от очите ми. Понякога ги чувах как вечер си говорят, понякога долепях ухо до вратата, само за да мога да чуя гласовете им.
Мрачни времена бяха за Хейтс и те нямаше да станат по-светли. Опити да се съберем, да се забавляваме, все удряха пода... Бях изправена пред проблем, който не можех да реша. Пред стени, който не искаха да бъдат разрушени. Сякаш семейството ми искаше да се разпадне. Сякаш Вселената се беше погрижила да Развали отношенията ни, да ни съсипе. Странен начин да събориш най-силното сред семействата. Щяхме ли да им се дадем обаче? Щяхме ли да строшим веригите между нас или просто щяхме да се разпаднем?
