The HATEs

Part 80

   Две красиви очи бавно се отвориха, а това сякаш им причиняваше болка. Потрепнаха два реда дълги мигли и той най-после се огледа. Всичко около него беше тъмно, а очите му още не бяха свикнали със светлината в помещението. Виждаше мъгливи червени отблясъци навсякъде около себе си. Но не можеше да разпознае нищо наоколо, нямаше представа къде се намира. И все пак имаше странното усещане, че си е у дома, дори и да не разпознаваше мястото. Опита се да помръдне, но все още му беше непосилно това. Бавно помръдна глава и започна да се оглежда. Студени каменни стени, стари и покрити с паяжини. Пода беше покрит с дебел слой прах, от ъглите лъхаше студ.  Мрак и единственото, което го осветяваше беше този неестествен червен блясък. Той сякаш не идваше от никъде и все пак беше там. Струеше през всяка пролука, всяка ниша. Беше там и виждаше точно благодарение на нея.

   Гейб бавно успя да се надигне, няколко минути след като бе отворил очи. Постепенно намери прилики между старата си стая и помещението, в което се намираше. Но все пак всичко беше някак си различно, някак остаряло. Бавно се изправи, напълно неспособен да открие силата в себе си. Каквото и да се беше случило, той се чувстваше по-слаб от всякога. Прокара ръка през косата си, опитвайки се да върне самообладанието във вените си.

 - Ехо!?- глас, по-тих от шепота на пеперуда. Дори самия той не успя да се чуе.

   Докосна гърлото си и се опита отново да издаде звук. Още по-немощен, още по-тих, хрипав. Усети, че гърлото му е пресъхнало и дори не успяваше да преглътне. С бавни и измъчени стъпки, той се придвижи към вратата и гледката там му хареса дори по-малко. Бравата беше сякаш недокосвана от години. Звука, които се издадоха пантите беше толкова стържещ и силен. Тревогата му растеше с всяка една секунда, все повече и повече...

   Бавно обходи стаите, една по една. Никого, никъде в къщата нямаше жив човек. Март бе изчезнал, а стаята му също толкова прашна и празна, като неговата собствена. Нямаше ги сестрите,.. дори Ди не беше наоколо. При самата мисъл, сърцето му се беше свило. Бяха си обещали да останат заедно във всичко. Къде можеше да е партньорката му и защо го беше предала. 

   Зад себе си чу тих звук. Нещо се придвижи към него и раздвижваше вятъра. Рефлексите му бяха толкова бавни, толкова ръждясали. Обърна се и към него се спусна Уинчестър, готов да го прегърне, ако можеше. Оказал се неподготвен, Гейб залитна и падна назад, сядайки на дупето си. Полтъргайста говореше бързо и нищо не му се разбираше. Усмихваше се широко и се радваше да го види. Когато дойде на себе си, Гейб най-после започна да чува какво му говорят.

 - Толкова се радвам да те видя! Не мога да повярвам, че дори аз бях забравил за теб! Знаех си, че тя ще успее. Никога няма да си го простя, но за сега просто се радвам, че си тук....

 - Уин, какво е станало, по дяволите?!- гласът беше толкова тих, но някак си съществото го чу.

 - Нека слезем долу и да хапнеш нещо. Ще ти разкажа по пътя.

    Кай се събуди от толкова дълъг сън. Сякаш бе спял години наред, тялото му беше слабо и омаляло. Последното, което помнеше бяха неясни картини, битка и после мрак. Нещо вътре в него му говореше, че не трябва да е жив. Надигна се, започвайки да се оглежда. Трябваше да намери Тод, трябваше да прекара малко време с партньора си. Толкова беше слаб, че се нуждаеше от дълго презареждане. Тогава дойдоха въпросите в главата му. Къде е? Какво се беше случило? Защо не усеща присъствието на партньора си? Защо се чувства толкова сам?

   Седнал на мръсния под, той започна да диша дълбоко и бавно. Затвори очи и си представи лицето на партньора си, имаше нужда да го чуе веднага. Миг, два, след това рязко отвори очи. Огромни, шокирани и за първи път отдавна изплашени. Той не можеше да се свърже с никого, нямаше нито една капка енергия в себе си. Беше наистина сам.

чнг. За повода ви пускам едни 666 думи....

дано ви хареса главата.....