The HATEs

10 years late

                Хай, нърдс. 

   Не мога да повярвам, че са минали 10 години, откакто запознахме тази история като облог. Намерих се отново между страниците й и имам чувството, че самата аз се връщам у дома. Което от части е така, защото Хейтс са дом и това сега е също толкова истина, колкото и тогава.

   Иска ми се да напиша малък пролог, нещо, което да навакса годините и да ви подшушна къде се намираме сега. Но не мога. Твърде много неща се случиха и аз може би нямам търпение да споделя последното. Разбира се, че е последното, разбира се, че ще включва думата реванш и големи СИНИ БУКВИ.

   Точно както в края на историята, приятелите се насочиха към своите собствени посоки. Имаме мигове, където се събираме, но толкова кратки, колкото недостатъчни. Рожденни дни, случайни, спонтанни събирания. Март обиколи няколко държави, но винаги дома беше малко по-близко от всяко друго място. Тод заличи изцяло наличието на коремче, но може би жена му има пръст в това. Не съм виждала Ма от години, дори и да я видя, няма да успея да я позная. Често се сещаме за нея, за ревността и драмата, която сътвори, защото не получи момчето. Кай живее живота си, помним се, дори скоро лично прочете всичко написано. Все пак е Хейт, дори и малко по-надолу по клоните на семейното дърво. Искам да ви похваля наистина, Вей вече има коремче. Има и дъщеричка, която ще стане невероятно красавица точно като майка си. Те са наоколо, винаги на един телефон разстояние и те са основна причина за този мой ъпдейт.

   

   Години по-късно. Мейдж има собствен бизнес и един забравен синеок познат влиза случайно през прага й. Не зная каква магия направи и на мен и на него, но няколко минути по-късно телефона в джоба на Гейб извибрира. Написах му простичко съобщение, поканих го на рождения си ден/ не само моя/ . Последния, който празнувахме заедно. Март беше там с мръсната си уста, Пейдж беше там, усмихната и прекрасна както винаги. Гейб се съгласи да дойде. Все едно годините никога не са съществували, все едно никога не е минавало и ден, без да се видим. Просто го нямаше много дълго време и в следващия момент бе там. Без думи, без нищо, сякаш докосването наистина съществуваше. Той направи две крачки, аз също и се прегърнахме. Бях си у дома.

   Забавното започна след това, след като усетих малката промяна в него. Гейб, когото познавах винаги се измъкване, винаги извиваше думите. Този мъж пред мен беше Гейбриъл и бе спрял да бяга. Сякаш годините не бяха съществували и аз отново бях онова глупачи от преди 10 години. Онова същото, което ще каже шега и ще е спокойна, че ще й се разбире. Ще намекне или предложи нещо, а човека със сините очи само ще кръцне шегата от зародиш. И изведнъж от шега... той вече беше там. Беше наоколо и беше същия, но не съвсем. Този път, бе избрал мен, на не семейството. Бе избрал да остане и целувката му беше повече от всичко, което някога си бях представяла. Ръцете му се превърнаха в моя дом толкова бързо. Моя дом стана наш за по-малко от месец. Бяхме заедно, този път наистина. "Те са заедно от години, просто не го знаеха"..., "Крайно време беше...", "Чакай, ама вие не сте ли... как така от сега". Времето за нас беше дошло. 

   Di Did he waiting... and won the WAR

   Тогава си мислех, че зная, че предполагам, какво е да те обича Гейб. Заблуждавала съм се, той е бил прав. Когато някой те обича, както ти заслужаваш... когато някой знае всичко за теб и въпреки това е там. Когато сте прекарала години в опознаване, преди да споделите леглото си... Никога никой не е знал как да ме обича наистина. Никой никога не е и няма да ме обича така, както може той. Въпреки всичко, което сме, въпреки всички и всичко. Той ме даде сърцето си. Не подозирах колко по-крехко е, толкова по-чисто и меко на допир. Сякаш никога не съм имала истинска връзка преди. Защото никога не съм се влюбвала в най-добрия си приятел. 

   Докато пишех историята, коментарите, че Гейб трябва да се реваншира ме разсмиваха. Сега ме карат да се чувствам гузна. Несъзнателно го винях, че не е готов. Че не е с мен, когато аз го искам. Аз не спрях да го искам и той един ден просто беше готов. Да ми даде всичко, което е пазел вътре в себе си. Всичко, което годините не успяха да унищожат. Искрата, която винаги е била там. Химията, която годините не е успяла да намали. Любовта и доверието, които всеки ден стават все по-силни. Дори нямам правото да кажа, че се е реванширал... няма за какво. Навакса си, за всяка пропусната секунда, всеки неизползван момент. Дойде и отвя всички мои представи за живота, който имах. ...

   Това беше преди повече от две години. Сега вече сме по-кротки* ако мога да използвам това определение. Сега нямам търпение да се прибера вкъщи и да го видя да ме чака на спирката. Всяка вечер ме посреща, без значение дали вали, дали има сняг или слънце. Преди да сляза от автобуса, виждам неговото лице. И дори след всички тези години, отново сме ние Ди и Гейб, които се джавка, закачат и бия на шега. Аз все още пускам същите мръсни покани, той обаче няма как да избяга от тях... все пак в моето легло ще си легна същата вечер. Още му викам Флъфи, когато ме ядоса, а той на мен Фродо. Но през останалото време аз съм неговото Мило, а той моето.

   Планирам довечера да пиша на Март, които не особено тактично започна да пиша за внуци. Можем да излезем и да се разходим в парка, можем да поканим Мейдж и Вай... да видим колко то Never have i ever.. можем да оцелеем с Гейб. Защото всичко, което Красавицата бе обещала по време на тяхното пътува, не бяха празни закани от моя страна.

   Зная, че не споменах някого. Няма и да го направя. Когато някой реши да забрави Хейтс, ние забравяме него. А когато това е случи грозно, спомена остава. 

   Оставям ви и отивам да се обадя на Краля... а после ще пиша на Гайб, че го обичам... защото мога да си го позволя...

... Ди Loggin out...