A & L :The Beginning Of The End

Tell me the damn truth

   -Алекс добре ли си? - тя започна да бърше сълзите ми,които не разбрах кога се бяха появили -Лъжеш ли ме...?
   -Повече от добре съм... -погледнах я и я прегърнах силно -Просто ме заболя ръката...
   -Нека и сложим нещо... - каза Леа след като слезна от плота.
   -Няма нужда,мина ми... - продължавах да я лъжа...
   -Сигурен ли си,че си добре? -тя сложи ръка на бузата ми и щях да погледна надолу,но щях да се издам...

   "...Повече от зле съм любов моя...Повече от зле..."

   -Щом съм с теб съм добре... - казах и целунах ръката й.
   -Радвам се... - тя ми се усмихна и ме прегърна -Не знам какво ще правя,ако стане нещо с нас...Просто не мога... -Леа ме прегърна още по-силно,докато аз едва не се срутих от казаното.
   -Обещай ми,че каквото й да стане...Ще ме разбереш без причина и няма да ме намразиш... - казах гледайки в обърканите й очи.
   -К-какво имаш на предвид Алекс?
   -Просто ми го обещай,ако ме обичаш... - хванах ръцете й до колкото можех.
   -Обещавам ти го Алекс...А ти ми обещай да не се разделяме каквото и да стане... - тя ме погледна с очи,които бяха на път да заплачат,докато аз не знаех дори от къде да започна...

   "...Как се очаква да и го кажа,когато точно трябва да скъсаме..."

   -Леа аз,никога не мога да кажа такова нещо.Не ме разбирай грешно... - продължавах да държа ръцете й и да я гледам -И аз го искам,но никога не знаем какво може да стане...може и да е за наше добро...
   -Алекс...М-може би си прав... - Леа ме пусна и се облегна на плота.
   -Нека аз довърша закуската,ти отиди да си почиваш. - казах й и помогнах да стигне до дивана.
   -Благодаря... - каза тя и ми се усмихна.
   -За теб винаги Леа... - целунах главата и и отидох да направя остатъка от сандвичите.

   Докато ги правех се обръщах към Леа.Виждаше ми се по-тъжна и от мен,което ме притесняваше...Тревога,тъга,отчаяние...това бяха думите,с които можех да я опиша...И това бе малка част от всички емоции които ще преживее след като скъсаме...

   По едно време дори спрях да правя каквото и да е и се загледах в нея за пореден път...Силуета й...небрежната й прическа...усмивката й...очите й...гласа й...всичките й качества...За всички моменти в които сме се смяли...за всичките ни целувки...за всички пъти в които сме си казвали "Обичам те"...Трябваше да се разделя с всички тях за нейно добро.Никой не ме питаше исках ли,просто трябваше...На всичко отгоре трябваше да чакам...Чувствах се като с въже завързано за врата ми,чакайки някой който да бутне стола под мен и да ме довърши...Да не говорим за това,че започвах да я обичам повече и повече с всяка изминала секунда,въпреки че трябваше да стане точно обратното...