A & L :The Beginning Of The End

You are the reason

  Вече беше пъти по-видно бебето.И да искам не мога да простя на Алекс.Знам как Ема е го докосвала и не знам нейните ръце ли да счупя,или своите.Никой освен Макс и Блек не знае за детето.Не издържам повече,а близо една пета от бременноста ми е факт. 

   В момента стоях на дивана мислейки решение на проблема.Не искам нито да аборам,или да оставя детето в дом,а не мога да го издържам сама.Не искам да съм чудовище.Няма да съм чудовище.

   Първо,трябва да се изнеса.Не мога да преживявам тук вечно.За бога,нямам апетит,а ям насила заради тъпото бебе!

   -Прощавай,не исках да те обиждам.Вече и на корема си говоря. - казах на бебето - Дано поне на теб там ти е добре,защото извън корема ми всичко се разпада...всичко...

   Погалих макар и не чак толкова голяма,но пак леко забележима издутина на корема ми.Това е едновременно най-хубавото чувство на шибания свят,но да не знаеш какво ще стане с теб,детето ти и дали изобщо ще доживее до раждането си,може да те срине.А на всичкото отгоре,дори не можеш да се депресираш,защото трябва да избягваш нервите.

   -Как си? - попита ме Макс.
   -Как може да съм? - вдигнах рамене - Живота ми се разпадна тотално.

   От последния път когато бях с Алекс я колата,не чувствах нищо.Нито радост,нито тъга.Гласа ми нямаше никаква мелодия.Всичко ми бе еднакво.Това правеше огромни рани в мен.Сякаш не живях живота си,а просто оцелявах.

   -Има един човек,който може да залепи частите?
   -Или да ги направи  още повече.
   -Леа,знаеш много добре,че Алекс те обича.Той е и бащата,а ти не може да се справиш с още един живот сама.Много добре знам и че не искаш никой друг.
   -Да,Макс,не искам нито никой друг,нито Алекс.Ще продължа напред без него,не ми е нужна повече мъка по него. - станах от дивана.
   -Леа,не ставай смешна.
   -На мен не ми е смешно,Макс.Изобщо не ми е смешно. - нахлузих тънка жилетка и погледнах надолу - Ще подишам малко чист въздух.

   Излязох на терасата и се облегнах на студения парапет.Навън се стъмваше и всичко почти бе потънало в тъмнина.След няколко минутки вече трудно виждах,но чувах.Вратата зад мен се залости.От Ема.Сега какво?Открадна ми годеника,и живота от студ ли иска да ми отнеме?
  
   -Хей,не е смешно. - тропах по стъклото.
   -Ще си ми благодарна след това! - отвърна ми и се отдалечи.
   -Достатъчно съм ти благодарна за това,което вече ми причини.
  
   Сетих се за другата врата от другия край на терасата.Затичах се натам и веднага забих пети в земята от позната фигура.