A & L :The Beginning Of The End

We are not good at promises

   Решихме без много приказки,че бе време всички да се връщаме по домовете си.Боже,колко ми липсваше леглото на Алекс.Щях да му извадя ръката от дърпане докато заключваше вратата след всички.Накрая го дръпнах по-силно,той се блъсна с мен леко и слях устните ни.Не исках да правим любов,а да му покажа моята.Напълно ми се обърна света заради него.  

   Пуснах ръката му само защото трябваше да седнем от различни страни.Качихме се в колата му и веднага поставих ръка над неговата на скоростния лост.Забих поглед в него докато той излизаше от паркинга и след време влезе в пътя.

   -Не ме гледай с този поглед. - каза ми преправено лошо.
   -Защо? - нацупих се нарочно.
   -Защото ме караш да те погледна обратно,а сега трябва да гледам пътя.Не ми се викат повече линейки никога повече,освен когато раждаш... - и двамата се ухилихме до уши.Отделих очи от него и застанах в позиция така че корема ми да си личеше максимално.О,да,вече бе  очеизвадно. - Още не го вярвам.
   -И аз от части,но с времето свикваш.
   -А от колко време знаеш-...Не!Искам да се приберем,да оправя леглото и да ти е възможно най-удобно,да забъркам вечеря и да ми разкажеш в завивките.
   -О-о-о,колко сладко,но наистина ли? - повдигнах му вежда,но той не ме погледна.
   -Естествено.  - огледа се на светофара.Спря на червено и ме погледна най-сетне - Не ми казвай нищо.Имаме да наваксваме два месеца.

   Изправих се,обърнах се и се наклоних към него и го целунах.Не ми пукаше,че хората щяха да ни мислят за гнусни или луди.Ние си бяхме,или поне бяхме луди.Луди,луди и пак луди...

   Целунах го като за последно,но имаше и път и светофари и коли около нас.Отделих се от него и с нетърпение чаках нашата пресечка.

   Липсваше ми.Толкова ми липсваше.Сега вече,сега исках щом прелетя пръстите ни,да ги залепя със секундно лепило,да ни сложа белезници и да ни заключа,като хвърля ключа през прозореца.Липсваше ми начина,по който ме караше да искам всички тези неща през това време.

   Алекс най-сетне паркира и загаси колата.Не ми даде да изляза сама и затова дойде до мен,отвори ми врата и ми помогна да стана.Целунах го отново като награда,залепих се за ръката му и тръгнахме нагоре,или поне аз така си мислех.Аз тръгнах по стълбите,но Алекс ме държеше здраво за ръката до асансьора.

   -За да не се натоварваш. - каза ми и ме придърпа към себе си.

   Качихме се до нашия така заветен трети етаж и най-сетне влязох у дома.Два месеца по-късно.Онова чувство в сърцето на дом.Усещах го.Не само там,а и в цялото си тяло.