A & L :The Beginning Of The End

If you wanna love the rose,you"ll love her with the thorns

   -Относно нея,състоянието й...
   -Да,кажете...
   -По-тежко е от колкото се е оказало...
   -Как така? - притесних се толкова много,че дори той го долови.
   -Искам да го приемете спокойно...Картона й не говори добре.Отново е имало странни аномалии в психичното й състояние и се страхувам че ако продължите така...
   -Не няма!Обещавам да направя всичко възможно за да е добре!
   -Радвам се,че сме на едно мнение...Сега си починете и да се надяваме че ще я видите отново скоро. - той стана от стола до мен и излезе от кабинета.

    Прекрасно...Сега трябваше да си стоя,мислейки как да скъсам с нея дори и аз не знам колко дни точно.Трябваше да си остана в тази тъпа стая,на това тъпо легло с моя тъп мозък който си позволи пак да сгафи...

   "...Защо просто не ми взеха книжката до живот още тогава за да не карам повече никога кола и никога повече да не застрашавам живота на всички които обичам!?...Какво направих грешно мамка му?!Показах й любовта си и преди да се усетя пак се бях забил в дърво...И защо си дадох онова тъпо обещание?!...А да,защото я обичах...Бях й казал тогава да си стои в леглото,защото крака й щеше да стане по-зле,позволих си да се отплесна и си разби коляното...Дали точно защото я обичам стават такива неща?!..."

   Точно това беше причината за всичко - обичах я прекалено много...Обичайки я й позволявах да вършим тъпотии от които и двамата страдахме,най-вече тя...или всъщност аз сякаш страдам повече...Толкова ми е писнало психически от тези ми мой мисли.Докато аз си стоя тук и се разпадам на несглобими части тя спи с упойка и не чувства нищо.В този момент предпочитах да ми отрежат някой крайник,но да съм с Леа и да нямам никакви проблеми...Докато сега съм си цял целеничък и трябва да й дойда на крака,не за да й клекна на коляно с истински пръстен както исках,а да й кажа че не трябва да сме заедно повече.Едновременно исках да отида при нея и да я прегърна силно,но исках и да избягам и просто да не ме вижда повече...
  
   Започнах да блея през прозореца отчаяно.Навън вече се стъмваше,макар че беше едва пет следобяд,все пак беше зима.Гледах как небето става все по-синьо и по-синьо с всяка изминала минута.Небето беше толкова ясно,че дори от средата на стаята,където се намираше леглото ми се виждаха звездите.Бляскаха точно като кафявите очи на Леа.Но сигурно сълзите щяха да капят от бузите и на двама ни по-бързо и от падащата звезда,която забелязах...