A little surprise

- 31

Ронджун бе помолил Джисънг да се разменят за следобедната смяна, тъй като беше решил да отиде до болницата. Цяла нощ мисли върху това дали е редно да го направи и какво би станало, ако го направи. Когато се прибра от работа миналата вечер, свари Джено вече заспал на леглото. Явно бе изкарал тежък ден, щом беше легнал, преди да хапне. Стана му гузно, тъй като не му бе звънял цял ден, а и разговора им още се въртеше в главата му. Въпреки това сметна, че е изкарал късмет и че така няма да се налага да се изправя пред него. Джено веднага щеше да усети, че нещо не е наред и да го попита, а той щеше да си изпее всичко.

Джисънг обаче улови замисления му тон, докато говореха по телефона и го попита дали всичко е наред. Той му каза, че всичко е супер и няма за какво да се притеснява, не искаше да го занимава с проблемите си.

Сега, след като почти беше излетял от кафенето, за да не се засече с Джисънг, стоеше пред болницата и се чудеше дали да се обади на Донгхюк. Това беше голяма отговорност и със сигурност не беше нещо, което да захвърлиш в ъгъла, когато ти омръзне. От друга страна се тормозеше с това дали Джено ще е съгласен и не знаеше с какъв акъл дойде тук, без да се допита до него. Ами ако той не искаше? Може би първо трябваше да говорят за това...

Но бебето нямаше време. Не му се искаше то да попада в приют, кой знае какво щеше да му се случи там, все още бе толкова малко и крехко. А и имаше нещо в това дете. Още в първия миг, в който го видя, изпита нещо дълбоко в себе си. Беше любопитен какво е това чувство.

Най-после доби смелост и се обади на Донгхюк.

***

- Знаех си! - възкликна Хюк, когато той му каза решението си. - Знаех си, че ще се съгласиш! Благодаря, благодаря, благодаря!

- Моля те, успокой се! - скара му се Ронджун и се засрами, тъй като другия скачаше из коридора и викаше от радост.

- Какво да се успокоя, ти направо ми оправи живота, човече! - Донгхюк буквално му се хвърли на врата и почна да целува лицето му. - Нямаш идея колко те обичам в момента!

- Стига, спри се! - дребното момче едва го избута от себе си, но също се засмя.

- Не мога, много се радвам! - заяви Хюк, дишаше тежко и лицето му сияеше.

- Радвай се по-тихо, ако може. Цялата болница ни чу.

- Голяма работа - той метна с ръка, сякаш това е без значение.