A little surprise

- 74

Джено се отказа от разходката и се върна горе в апартамента. Остави Юн Хи с няколко от играчките й и седна на дивана, за да погледне за пореден път некролога. Умът му не го побираше. Как? Защо? Какво се беше случило? Нали майка му го бе завела в най-добрата и скъпа болница, нали щеше да се оправи? Защо изведнъж му поднасяха тази новина? Беше тотално объркан, не знаеше какво да прави. Сякаш за момент част от него се върна в миналото, когато беше малко момче. Всичките моменти с баща му се появиха в съзнанието му и не беше по силите му да ги спре. Не можеше да повярва. Нямаше как да е истина. Баща му го нямаше? Или това беше поредния номер на майка му? Не знаеше какво да си мисли, нито как да постъпи. Тя беше готова на всичко, за да го накара да остави Ронджун. Но не му се вярваше да е измислила нещо толкова подло, само за да ги раздели. Не му се вярваше да е чак такава манипулаторка. Беше невъзможно. От друга страна му се искаше да е така, защото в такъв случай баща му още щеше да е жив, макар и закачен за онези машини в болницата. Беше вцепенен.

За момент се запита дали да не се обади на Ронджун, изпита отчаяна нужда да сподели с някого. Но не можеше. Само щеше да го притесни. Тогава какво трябваше да направи?

Остави листа да падне върху малката масичка пред дивана и мина с пръсти през косата си. Какво се случваше? Всичко се преобърна с главата надолу.

Дочу бебешкия плач едва когато беше станал пронизително силен. Юн Хи седеше на постелката си на пода, не проявяваше никакъв интерес към играчките си, а вместо това плачеше с цяло гърло. Джено я погледна. Тя истинска ли беше? Самият той беше ли истински? Какъв беше смисъла на всичко, което правеше?

Ушите му писнаха заради виковете на детето и той се изправи, колкото да го вземе от земята.

- Не плачи, моля те - каза умолително той и я залюля в ръцете си, но тя не спираше. - Моля те, недей да плачеш.

Личицето й беше зачервено от плач и напрежение, мяташе се в обятията му.

Джено си нямаше и представа какво да стори, за да я успокои.

***

Ронджун се прибра по-рано от работа, тъй като нямаше много клиенти този следобед. Джисънг си беше заминал преди него и дори не му каза довиждане. Това го огорчи.

Искаше да не мисли за това и просто да се прибере, за да прекара малко време с Джено и бебето. Само че още с влизането в апартамента беше посрещнат от силен рев. Видя обувките на Джено в коридора, значи си бяха вкъщи. Тогава защо Юн Хи плачеше така? Побърза да се събуе, остави нещата си на шкафа до вратата и влезе навътре.