A little surprise

- 75

Ронджун се погрижи за бебето, изкъпа го сам, колкото можа, облече го и го нахрани. Остави го на бебешкото столче в кухнята, понеже нямаше как да го сложи да си легне - кошарата беше в спалнята, а не знаеше в какво настроение е Джено. Да, беше му ядосан, но в същото време искаше да го утеши. Джено страдаше в момента съвсем сам в другата стая, докато той мислеше как да влезе при него и дали ще бъде приет.

Все пак реши да изчака още малко и използва времето да приготви вечеря. Баламосваше Юн Хи, която отдавна бе спряла да плаче, с едно плюшено магаренце, което явно много й харесваше.

Когато беше готов с храната, вече нямаше извинения да отлага. Трябваше да отиде в спалнята. Погледна към Юн Хи и се възползва от това, че тя не гледаше към него, за да излезе от кухнята. Отиде до спалнята и внимателно отвори вратата, надниквайки вътре. Джено лежеше от неговата страна на леглото с гръб към вратата. Само от позата му Джун разбра, че той не спи. Доближи се колебливо и седна в другия край на леглото, пазейки дистанция.

- Вечерята е готова - съобщи му той малко вдървено, - в случай, че си гладен.

- Не съм гладен - измърмори чернокосият тихо. Ронджун кимна, макар да знаеше, че той няма как да го види.

- Тогава по-късно - примири се той и се изправи, с намерението да излезе.

- Почакай - изстреля Джено и рязко се надигна, обръщайки се към него, уплашен, че той ще си тръгне. Дребното момче се закова на място.

- Какво?

- Ами... Може ли да... останеш още малко?

Ронджун огледа лицето му и сърцето му се сви. Очите му бяха зачервени и подпухнали, носът му също беше порозовял от толкова търкане, изглеждаше изморен и смазан.

- Не мога да оставя Юн Хи сама в кухнята - каза той.

Явно чак сега Джено си спомни, че има още едно същество в апартамента. Кимна вяло и отмести поглед.

- Сега се връщам - добави Джун и излезе. Високото момче го проследи с очи, надявайки се наистина да изпълни думите си. Прекара последните няколко часа в плач и беше повече от изтощен, но когато Ронджун влезе в стаята, сякаш това му даде нови сили. През времето, в което остана свит в леглото, той обмисли спора им и за какво всъщност се бяха скарали. Осъзна, че наистина бе заслепен от гнева и скръбта си и го нагруби, без дори да е заслужил. Ронджун не заслужаваше това.