A little surprise

- 37

Донгхюк най-после беше приключил с лекциите си за днес и след като прекара няколко часа в практика, най-после имаше малко свобода. Излезе навън, взе си кафе от машината до входа на болницата и имаше намерение да се настани на някоя пейка на слънце. Краката го боляха от това да стои прав с часове и нямаше търпение да седне. Сърцето му, обаче, едва не спря, когато се обърна с кафето в ръка и видя Ронджун зад гърба си.

- Господи! - ахна той и почти разля горещата напитка върху себе си.

- Така ти се пада! - каза Ронджун, гледайки го гневно.

- Защо се промъкваш така?! - възмути се Хюк, вече успокоил се малко. - Изкара ми акъла.

- Е, квит сме.

- Какво съм ти направил?

Ронджун посочи към количката, която беше до него.

- Ето това.

- Дай да седнем ей там - Хюк кимна към близката пейка и двамата отидоха до нея. - Кажи сега какво става - той отпи глътка кафе.

- Защо не ми каза, че е толкова трудно? - въздъхна Ронджун, като ту дърпаше количката леко, ту я буташе.

- Кое е трудно?

- Това да гледаш бебе. Направо съм скапан.

- Не съм ти казвал, че ще е лесно. Как е тя? - момчето се изправи и надникна в количката. Юн Хи спеше с биберон в устата и свила ръцете си в юмручета.

- Тя е добре, но ние с Джено не сме.

- Какво искаш да кажеш? - Хюк седна отново до него.

- Непрекъснато бягаме от работа вкъщи и от вкъщи на работа и едва смогваме с нещата - Джун разтри слепоочието си. - Почти не съм спал, да не говорим за Джено, който понякога се прибира късно и въобще нямаме време да се видим.

- Така са двойките с деца - сви рамене небрежно Хюк.

- Изобщо не ми е смешно - намръщи се Ронджун.

- Добре де, извинявай. Работя по въпроса. Още не съм намерил осиновители.

- Надявам се по-бързо да го направиш.

- Толкова ли е зле?

- Не, че е зле, тя е повече от прекрасна, просто е твърде изтощително за нас.

- Разбирам.

- Шефът ми вече почва да мърмори, че си променям смените в последния момент, останалия персонал не може да се съобразява само с мен. Не мога и да я взимам с мен в кафенето.