A little surprise

- 60

- Благодаря, че ме изпрати - каза Хюк, когато вече се намираха на спирката.

- Буквално направихме само десет крачки, не бих казал, че е изпращане - пошегува се Марк.

Донгхюк се усмихна леко на това. Очите му туптяха и бяха подпухнали, но той вече нямаше какво да изплаче. Всичко, което бе натрупал в себе си, излезе навън, мокрейки блузата на чернокосия. Може би трябваше да му купи нова или пък да му поиска тази и да я изпере. Още не беше решил какво да направи.

- По-добре ли се чувстваш? - попита Марк след малко, понеже искаше да разсее мълчанието.

- Да. Благодарение на теб.

- Не съм направил нищо.

- Напротив. Позволи ми да ти намокря блузата.

Марк погледна към рамото си и метна леко с ръка.

- Това нищо не е, веднъж едно момиче така плака на рамото ми, че блузата после приличаше като извадена направо от пералнята.

- Наистина ли? - зяпна Хюк.

- Не.

Двамата се засмяха.

- Тъкмо се успокоих, че е имало и по-тежки случаи от моя - подхвърли Хечан.

- О, в главата ми онова също изглежда като тежък случай.

Донгхюк не успя да скрие усмивката си. Определено вече се чувстваше по-добре.

- Това не е ли твоят автобус? - Марк кимна с глава към идващия автобус. Хюк погледна номера, но не понечи да отиде до близо до ръба на тротоара.

- Той е.

- Няма ли да се качиш?

- Ще изчакам следващия.

Марк се изненада, но нямаше да лъже, стана му доста приятно. Устните му се извиха в слаба усмивка и двамата отново потънаха във вече познатата тишина.

След като се измори да плаче, Хюк остана сгушен в рамото му на онази пейка. Дори не можеше да каже защо, но присъствието му го успокояваше по някакъв начин. Подсмърча още доста време, докато накрая Марк не му даде пакет носни кърпички. Явно в джобовете си имаше всичко. Начинът, по който той милваше косата му, искайки да го утеши, беше наистина успокояващ. Прокарваше бавно пръсти през кичурите му, не обелваше нито дума и въпреки това му казваше толкова неща. За пръв път от известно време насам Хюк се почувства спокоен. Почувства се в безопасност.