A little surprise

- 86

Двамата си поговориха още малко, като се върнаха на по-леките теми, понеже никой от тях не искаше да огорчава другия допълнително. Хюк настоя да плати сметката, тъй като беше благодарен за поканата. Когато решиха да станат от местата си в заведението, слънцето почти се беше скрило. Юн Хи явно се измори доста, тъй като беше кисела и почваше да плаче на всеки няколко минути. Донгхюк заяви, че ще ги изпрати до спирката, в случай че Кун ги дебне от някъде, не искаха повече проблеми с него за днес. 

- Благодаря ти за поканата - каза той, щом стигнаха до спирката. 

- Няма за какво. Идеята беше на Джено. 

- Така ли?

Джун кимна. 

- Изгони ме от апартамента, понеже искал да прави някаква изненада и предложи да ти се обадя. 

- Значи нямаше да ми се обадиш, ако той не ти беше казал и само ме използваш да убиеш време? - пошегува се Хюк и сложи ръка на сърцето си. - Заболя ме. 

- Не е вярно - Ронджун го сръчка леко. - Радвам се, че се видяхме. 

- И аз. Отдавна не си бяхме говорили толкова. 

Дребното момче осъзна, че той е прав. Трябваше да се виждат по-често. 

- Автобусът ти идва - отбеляза Хечан, виждайки автобуса да се задава на близкия завой. 

- Винаги можеш да ми се обадиш, нали знаеш? - Джун го прегърна силно. 

- Знам. 

- И, моля те, много внимавай. - Двамата се отделиха от прегръдката и се погледнаха. 

- С какво?

- С Джемин. Моля те. Ако усетиш, че става нещо, веднага ми се обади. Или звънни на Джено, ако трябва, той ще...

- Няма защо да притесняваме и него - успокои го Хюк. - Нищо няма да стане. 

- Моля те, внимавай - повтори русокосият. 

- Ще се чуваме, Ронджуни. 

Автобусът дойде и Донгхюк му помогна да качи количката вътре. Помаха му, преди да се скрие от погледа му и веднага потъна в мислите си. Джемин. Не случайно реши да си вземе един свободен ден, нямаше да издържи да го вижда из болницата. Надяваше се да са го изписали и той да не е там, когато утре се върнеше на работа. Не би понесъл още една среща с него. Сърцето му още биеше ускорено, когато се сещаше колко близо бяха лицата им и какво означаваше това за него преди. Не искаше да му прощава. Искаше да прости на себе си, че е такъв наивник. Ронджун беше прав - хората не се променят. Но, мамка му, толкова му се искаше да не е така. Толкова му се искаше всичко да е било ужасен кошмар, от който най-после се е събудил и да се окаже в леглото до Джемин, който го е прегърнал и му дава сигурност. Толкова му се искаше нищо от случилото се през последните години да не беше ставало. Тези мисли малко по малко обсебваха ума му и ако не направеше нещо по въпроса, щяха да го побъркат. Или по-лошо - да го вкарат в онази дупка, от която едва успя да се измъкне. Нямаше особено желание да се връща в мрака, който бе обгърнал душата му, когато Джемин постъпи така с него. Можеше да избяга от Джемин, но не и от спомените, които споделяха. Връщането му сега обърка всичко и Хюк мислеше само как да се справи с положението. Нямаше да бъде лесно.