A little surprise

- 65

Със свито сърце Донгхюк свърши смяната си. Не му се мислеше дори за разговора, който го очакваше. Приготви се, свали си престилката, оправи си протоколите и вече нямаше оправдания да остане тук. Но защо пък не? Можеше просто да остане да спи тук, Джемин все щеше да се откаже и на другия ден всеки да си продължи живота, както до сега.

Въздъхна примирено. Нямаше особен избор. Не можеше да прекара още една вечер тук, трябваше да се прибере. А за да се прибере, трябваше да излезе от болницата, което значеше да се срещне с Джемин отпред. Защо изобщо се съгласи? Какво толкова имаше да му каже той? По дяволите.

Помаха на няколко сестри по пътя към изхода. Излезе навън и се намръщи, когато видя Джемин да седи на пейката пред сградата. Беше пъхнал ръце в джобовете на суичъра си и сякаш хората, които минаваха, му бяха много интересни. Донгхюк си пое дълбоко дъх и тръгна към него. Джемин веднага го забеляза и се изправи.

- Здравей - поздрави той.

- Знаеше ли кога ми свършва смяната? - попита направо Хюк.

- Не.

- А от къде знаеше кога да дойдеш?

- Всъщност... Стоя тук от няколко часа.

- От няколко часа? - зяпна Хюк.

- Да.

- Защо?

- Не знаех кога ще приключиш и реших да почакам. Проблем ли е?

- Не, просто... се учудих.

Джемин кимна леко и двамата замълчаха за момент.

Малко след това Донгхюк реши да отидат в едно близко кафене. Нямаше желание да бъде сам с него, затова предпочете да са на място, пълно с хора. Джемин си поръча кафе, а Хюк - студен чай.

Постояха така известно време, като по-ниското момче усещаше погледа му върху себе си. Никой не казваше нищо и на Хюк почна да му става неловко.

- Искаше да говорим - обади се той след няколко минути, - тогава защо мълчиш?

- Не знам от къде да започна.

Седяха един срещу друг.

- Десетте ти минути почти изтекоха - напомни Хечан.

- Знам.

- Ако ще казваш нещо, казвай. След малко си тръгвам.

Джемин изглеждаше така, сякаш събираше смелост да отвори уста.

- Благодаря ти, че се съгласи да поговорим - поде колебливо той и се огледа наоколо, все едно не знаеше къде да погледне. - Знам, че сигурно ти е трудно. Истината е, че в последните дни те наблюдавам.