A little surprise

- 44

Джено нахрани Юн Хи и я сложи да спи в малкото й легълце. Ронджун предвидливо бе отишъл на дивана, за да не се наложи да се засичат в стаята, докато той приспива бебето. Не бе обелил и думичка, откакто се прибра и гледаше телевизора с празен поглед. Нямаше желание да прави абсолютно нищо, не му се говореше, не му се ставаше, дори не му се ядеше от омлета, който Джено направи за него.

Нямаше как да избегне това и гърдите го свиха, когато чу стъпките на Джено да приближават. Високото момче влезе в хола и седна на фотьойла до него без да казва нищо. Подпря ръце на коленете си и преплете пръстите си, явно се чудеше как да започне.

- Не си ли гладен? - попита той в крайна сметка, макар да знаеше отговора. Тревожеше се за него и не знаеше как да го достигне. Не знаеше как да подходи. Този път Ронджун не просто беше разстроен, а изобщо не го допускаше до себе си.

- Не - отвърна тихо Джун.

- Добре. Хапни, когато искаш.

- Добре.

Останаха в това мълчание известно време. Ронджун усещаше погледа му върху себе си и почти чуваше въпросите в главата му.

- Ронджун - поде колебливо Джено, - моля те, кажи ми, ако мога да направя нещо. Не ми харесва да те гледам така. Или поне ми кажи какво става.

Ронджун бавно надигна глава и го погледна. Бе спрял да плаче, но изглеждаше блед и изтощен.

- Какво става ли? - повтори той.

- Да. Моля те, говори с мен. Прибираш се в това състояние, не казваш нищичко, мислиш, че не се притеснявам ли? Кажи ми, ако мога да направя нещо за теб.

Дребното момче се изправи до седнало положение, все още гледайки го. Беше му трудно да го гледа, трябваше да го признае. Мисълта, че трябва да стои далеч от Джено, направо го смазваше. Докато лежеше тук, мисли много. Мисли за това, което е редно да направи.

- Искаш да знаеш какво може да направиш за мен?

- Да! - възкликна Джено, надявайки се той да му сподели. Не можеше да игнорира червената му кожа, когато я видя по-рано, а видът му беше съкрушителен.

- Иди да видиш баща си - каза простичко Ронджун.

Първоначално Джено се изненада да чуе това. После, обаче, му светна.

- Говорил си с нашите - осъзна той.

- Да, говорих. С майка ти - поясни момчето.