A little surprise

Благодарности

Не знам дали някой чете благодарностите, но имам нужда да напиша нещо тук. 

Започнах тази книга преди повече от две години. Не съм мислила, че ще ми отнеме толкова време да я завърша, но краят й вече е факт. Имах доста лоши писателски моменти, доста паузи и доста пъти, в които не съм била доволна от написаното. Може би в последните няколко месеца се концентрирах върху писането на тази история и съм облекчена, че успях да я напиша по начина, по който я имах в главата си. Или поне последните петдесетина глави. Първоначалната идея беше съвсем друга и искам да кажа, че развитието на персонажа на Донгхюк беше замислено по друг начин. При първоначалния ми план за книгата той трябваше да се върне при Джемин накрая. Буквално във всяка от последните ми завършени книги Хюк все приключва с Марк, а ми се искаше този път да не е така. Е, оказа се, че не мога да го върна при Джемин, но пък осъзнах, че мога и да не го събера с Марк. Реших да оставя неговия край отворен. Някак не ми се струваше редно да се върне при човек, който го е тормозил и бил. В истинския живот никой не би го направил. И колкото и да е художествена измислица, пак не го намирам за нормално. Отношенията на Джено и Ронджун се получиха по начина, по който ги бях замислила - за това поне съм много доволна. Не знам колко съм се доближила до начините на отглеждане на бебе, надявам се поне да съм предала нещата, както трябва.

Бях започнала книгата, когато имах лош период. Най-добрите ми идеи обикновено идват тогава и се развиват в последствие. Честно казано, имаше време, в което не знаех какво да правя с тази книга. Искаше ми се да я оставя, в същото време исках и да я завърша, защото основния сюжет ми харесваше. Имах огромна дилема какво да правя. В крайна сметка се радвам, че я довърших. Поредната завършена книга и поредната празнина, която тя оставя след себе си. 

Когато започнах да пиша неща в тази платформа, не съм очаквала, че ще достигна толкова последователи. Знаете как понякога хората се опияняват от малкото известност, която придобиват. Знам, че не съм точно известна, не се определям за такава, по-скоро получила малко повече внимание, но с мен стана същото. Пишех, колкото да кача нещо, пишех, защото читателите искаха нова глава и напълно забравих защо всъщност започнах да пиша. Забравих какво удоволствие ми носи това и започнах да го правя механично. Буквално се намразих заради това, беше отвратително. Трябваше ми малко време да се събера и да осъзная, че аз не пиша за другите, а за себе си. Да, изборът да споделям нещата си тук е изцяло мой и мога и да не го правя, но се чувствах толкова добре в началото, че имаше някой, който вижда и оценява труда ми. Истината е, че намерих доста приятели тук и съм много благодарна за това. Не само от тази история, а като цяло. И нито за момент не съм си помисляла, че съм велика писателка, или че моите истории са най-добрите и най-идеалните. Всеки допуска грешки, но и всеки се стреми да прави това, което най-много обича. А аз обичам да пиша. Наистина обичам и това ми носи удоволствие. Спрях да пиша за другите. Спрях да се старая всеки ден да има нова глава, защото това ми вредеше и колкото и уморена да бях, винаги гледах да напиша нещо. Заради другите. Не, това не е редно. Музата ми избяга, идеите ми се изчерпаха и определено не се харесвах в този си вариант. Радвам се, че минах през това, за да разбера, че хубавите неща стават бавно и с много работа.