Death Wish || taekook

一百十八

Техьонг се бе прибрал от терапията си при психоложката преди близо час. Сигурно това щеше да бъде последната му терапия. Искаше да се сбогува с жената, която непрекъснато го бе окуражавала и му бе помагала да продължава в моменти, в които най-малко можеше. Дължеше и едно голямо "благодаря за всичко".

Сега той опаковаше последните си вещи в големия куфар, като горещи сълзи напускаха очите му и се спускаха по бузите му, образувайки пътечки.

Бе безкрайно тъжен, заради действията на баща си, но бе безсилен срещу неговата дума. Нямаше какво да направи освен да се примири с факта и да се съгласи с новия си живот. 

Преди да заминат към летището Техьонг написа писмо да Чонгкук, в което описваше своята болка и поиска прошка за това, че не се е справил с нелепата задача да пребори мнението на родителите си.

Сложи листът хартия в плик и го запечати. Допря го устните си и го целуна, а две сълзи се стекоха по бузите му, намирайки си път към плика, попивайки в хартията.

-Техьонг! - провикна се баща му от другата стая - Побързай, ще изпуснете полета. 

Русокосото момче скри писмото в джоба си и хвана куфара си, дърпайки го.

След малко семейство Ким вече пътуваше към летището. Родителите се бяха настанили на предните седалки, а техните деца бяха отзад, возейки се спокойно. Техьонг наблюдаваше дъждовното време през прозореца на колата. Тъжното време перфектно се съчетаваше с неговото насторение.  Няколко сълзи се спуснаха по бузите му, като мислите за Чонгкук и тези за новия живот, който го очакваше в Париж не напускаха съзнанието му.

-Техьонг! - баща му го повика, като погледна към огледалото за задно виждане - Вече всичко е решено, няма смисъл да ревеш.

Техьонг го погледна укорително, като от очите му не спираха да се леят горещи сълзи.

-Вече и да плача ли ми забраняваш? - изсъска той, а пъжъ изпусна отегчена въздишка, омръзнало му поведението на сина му.

Пристигнаха на летището, което бе пълно с хора. Семейство Ким едва успя да намери свободни места, на които да се настанят докато чакаха полетът им да бъде обявен.

Техьонг се бе онделил от семейните приказки, защото предпочиташе собствената си компания. Единственото нещо, което искаше Техьонг сега бе това да се случи чудо и той да не замине за Франция, но с всяка секунда се убеждаваше в точно обратното.

-Молим пътниците за полета Париж, Франция да се насочат към чекинга! Повтарям - пътниците за полета Париж, Франция да се насочат към чекинга! Благодарим! - женския галс огласи цялото летище.

-Е, време е да тръгвате! - майката каза и се изправи, като останалите я поледваха.

Ънджин и Чонггю хванаха своя бягаж и отидоха да и кажат чао с баща им.

Техьонг от друга страна се обърна към майка си и я прегърна с думите:

-Майко, мога ли да те помоля за нещо? - русокосия гледаше жената с последната надежда, която бе останала в очите му.

-Какво има, Техьонги? - попита Даън загрижена.

-Моля те... - Ким извади плика с писмото от джоба си - Дай това на Чонгкук! Нямах възможността да се сбогувам с него! - Техьонг започна да плачи отново, а майка му изтри сълзите му с палец.

-Разбира се, Техьонги! Ще... ще му го предам. - увери го тя и взе писмото, скривайки го в джоба си докато съпруга и не я бе видял.

-Благодаря ти, майко! - блондина и даде една последна прегръдка - Ще ми липсваш! 

-Хей, хей! Я по-ведро! - жената го потупа по рамото - Ще издваме във Франция да ви виждаме, не се сбогуваме! 

След малко двамата се отделиха. Техьонг видя баща си с широко разперени ръце, чакайки го за прегръдка. Но русокосият не искаше нищо от него, затова хвана багажа си и отиде до по-малките си брат и сестра.

-Нека тръгваме! - каза той, подминавайки татко си, който остана учуден, заради действията му.