Death Wish || taekook

九

Излезе от бърлогата си и се сля с нощта.

Бе отишъл до по-далечен ресторант, защото той бе единственият, който работеше до толкова късно. Тъй като прецени, че няма хора, или единствените такива бяха бездомници, които се скитаха безцелно, Кук махна маската си, за да подиша малко чист въздух.

-Извинявай момче, имаш ли огънч... - пита полицай, който беше дежурен нощна смяна.

Полицаят веднага разпозна познатия образ, образът на Чон Чонгкук. Хвърли цагарата си и сграбчи Кук за яката, който от своя страна също се отърва от храната, за да може да се измъкне от полицията.

Няколко ритници по-късно униформеният вече беше долу, а Чон бягаше от дозината други негови колеги.

-Този път няма да ни избягаш! - крещяха и стреляха срещу него.

Куршум оцели рамото му и кръвта започна да напуска тялото му. Кракът му също бе прострелян, но той не се предаваше.

-Не бива да се отказваш точно сега Чонгкук, не бива! - говореше сам на себе си, по този начин, окуражавайки се.

За жалост не бе предвидил такава ситуация и не си бе взел оръжие и нямаше с какво да се отбранява. Патронът в крака му го забавяше, защото го болеше нечовешки силно.

И въпреки това Чонгкук беше инат и никога не се отказваше, нямаше да се предаде толкова лесно на униформените.

Полицията скоро го изгуби в тъмнината и за пореден път опитът им да го хванат се бе провалил.

Кук се бе облегнал на една сграда в тъмна уличка и дишаше тежко, опитвайки се да възстанови нормалното си дишане. Миг по-късно се свлече по стената и седна, опитвайки се да извади куршума от крака си с голи ръце, но неуспешно.

Трябваше да се върне в бърлогата си, там да го махне и след това да промие раната с кислорода вода, за да не се възпали. Отне му време докато успя да стигне до скривалището си, тъй като вървеше бавно, за да не натоварва ранения си крак.

***

Техьонг лежеше и си почиваше, гледайки тавана, тъй като по телевизията въртяха готварските предавания на баба Канг.

-Какво направи този човек? Къде се губи? - Те приказваше, чудейки се къде се дяна Кук.

Ръката му потропваше по студения под и той малко по малко започваше да се притеснява, до момента, в който...

§§§