Death Wish || taekook

六十三

Намджун се изправи от масата и тръгна към леглото на Чонгкук.

-Друже, няма ли да хапнеш? - пита Ким и се настани до чернокосия.

-Не съм гладен! - отвърна му Кук - Благодаря!

-Както прецениш тогава! - каза Джун и се усмихна половинчато - Не се запознахме... аз съм Намджун! Приятно ми е!

-Предполагам ти знаеш името ми! - Чон му хвърли  бърз поглед, успявайки да долови кимането на другото момче.

-Какво ще кажеш да излезем малко на въздух в двора на затвора? - предложи тъмнокосия.

-Съжалявам, но не съм в настроение! - отвърна Кук и извърна главата си на другата страна, срещайки погледа на баща си - Но като се замисля всъщност малко чист въздух няма да ми се отрази зле!

***

Техьонг вече беше в апартамента, в който баща му живееше. Майка му, брат му и сестра му тъкмо бяха пристигнали с автобус от Тегу.

Госпожа Ким се хвърли в прегръдките на сина си още в момента, в който го видя, като сълзи от радост се стичаха по бузите и. Бе безкрайно щастлива, че синчето и бе намерено.

През месеците, в които Техьонг бе пуснат за издирване, тя бе изплакала очите си, заедно със съпруга си и другите си две деца. Всички бяха притеснени за Техьонг, а сега като бе тук, те бяха спокойни и знаеха, че е в безопасност.

Техьонг на свой ред се бе затворил в себе си. Не желаеше никакъв контакт за момента. На негово място всеки би си радвал да види близките си, но той нямаше ни по-малкото желание да разговаря или да бъде около тях.

В главата му се бе настанила едната и единствена мисъл за Чонгкук. Болезнените размисли за чернокосия не желаеха да го напуснат и бавно и полека сриваха емоционалното му състояние.

Нуждаеше се от почивка, но как бе възможно да си почива след като Чонгкук не напускаше мислите му?!

Как можеше да се отпусне, знаейки, че любимия му е притиснат между четири стени, обкръжен от хора, които ме навяват само лоши спомени?!

Болеше го от дъното на душата му. Бе безкрайно обиден на Кук, затова, че той се отказа от свободата си, но знаеше, че не е и в позицията да го убеждава в обратното. Просто искаше щастието, което така бързо се изплъзна от ръцете му. Може би сега бе негов ред да страда...

Русокосото момче се стремеше да обягва въпросите от семейството си, които се лееха като поройна буря към него. Отговаряше кратко и ясно, колкото да задоволи въпроса им с някакъв отговор.

След множество прегръдки и целувки семейството реши да остави Техьонг да си почине, защото на челото му пишеше, че няма сила за каквото и да е.

-Скъпи, отиди да си починеш! Изглеждаш изморен! - майката каза загрижена за сина си, потупвайки го по гърба му.

Техьонг не почака втора покана от майка си, за да може да се отърве от всичките им въпроси и като цяло от самите тях. За днес всичко му бе предостатъчно.

Нуждаеше се да остане насаме с мислите си, да си поплаче и да изкара цялата негативна енергия, насъбрала се в него през последните дни.

-Скъпа! - бащата се обади- Трябва да поговорим за Те!