Dream Come True (Bg Fanfiction-One Direction)

Съдбоносна среща

Виждала съм ги само в сънищата си, един-два пъти...Един ден алармата прекъсна един от малкото пъти, в които ги сънувах! Мразех, когато ставаше така! Взех телефона си и автоматично натиснах някакво копче, за да го накарам да спре! Съсредоточих се върху съня и се опитах да заспя отново, за да разбера как ще свърши. Това не беше добра идея, имайки се в предвид, че трябваше да ставам и да се приготвям за училище, но отново засънувах - Този път всички бяха изчезнали, освен Лиам- момчето, което ме заплени най-много от групата! Неговото добро и голямо сърце.. аххх! Той просто седеше отсреща и ми се усмихваше. - В този момент се пробудих с усмивка на лицето, отворих очи и видях прекалено осветената ми стая. Колко беше часът??? 8:03! Страхотно! Закъснявам за училище.... Станах, облякох се набързо, оправих се и грабнах чантата ми. Подминах огледалото, прекалено много бързах, за да се огледам, а и дори не подозирах, че днес ще е една от най-съдбоносните ми срещи в живота!

Влязох в училище и се затичах по коридорите, сега щеше да започва третият час. Тъкмо да завия към кабинета по Химия, когато чух Джули да вика:

- ХЕЙЛИИИИ!- вече бях почти зад завоя и дори не се обърнах, спрях се и само извъртях главата си, за да видя какво иска. - НЯМА ДА ПОЗНАЕШ КАКВО СТАНА!!!!- каза развълнувано тя.

- Какво? Казвай, защото закъснявам. Успах се...

- ПОЗНАЙ КОЙ ЩЕ УЧИ В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ?- сега звучеше още по-превъзбудено, но нямах време за нейните глупости. Не исках да получа още едно отсъствие.

- Оoх, ще закъснея! Ще се видим после. Чао!- казах аз и усетих, че чантата ми се е увъртяла, докато съм бягала. Реших да я оправя в движение, обърнах се рязко, опитвайки се да започна да тичам отново, но се сблъсках в някого. Вдигнах поглед и... просто се взирах в тези до болка познати очи, които мечтаех да видя от дълго време. Гледах и не вярвах на собствените си очи, наистина ли Лиам Пейн седеше пред мен??? Той дори ме беше подпрял с една ръка през кръста, защото при сблъсъка ми с него, щях да падна назад, а моята ръка беше върху гърдите му, след нещо като защитна реакция от моя страна. Видях как устните му помръднаха, но не чух нито дума от това, което каза! Трябваше да се взема в ръце.. и то веднага!! Бях си обещала като видя който и да е от групата да не пищя, да не подскачам и да не плача, сега осъзнавам, че нито едно от тези неща няма как да стане, просто защото не знаех къде се намирам.

- Ъъ, ехо? - проговори отново той. Този път вече трябваше да кажа нещо.

- О, извинявай, аз.... - звънецът, а и неговите думи ме прекъснаха...без това едва ли можех да довърша изречението си.

- Не, аз извинявай! Не исках да те блъсна!- оправда се той по възможно най-милия начин.

- Не си виновен ти, а аз.. не видях, че си зад мен, съжалвям!- леле, казах му цяло изречение, винаги става така когато се притесня- или губя ума и дума, или започвам да говоря много бързо. Сега ефектът беше 2в1..

- Няма проблем, наистина!- гледаше ме странно, сигурно ме мислеше за поредната фенка, която ще припадне в ръцете му. Между другото все още неговата ръка беше на кръста ми, а моята на гърдите му. Той забеляза, че погледнах ръката му и я отдръпна, докато и аз отдръпвах своята.

- Ъмм, извинявай и за това!- казах му аз.

- Ще спреш ли да ми се извиняваш?- той ми се усмихна, а коремът ми се сви. Усмивката, която съм виждала на хиляди снимки и клипчета по списания и в интернет, сега беше точно пред мен и беше по-ослепителна от всякога! Усетих как се изчервявам, стана ми неудобно и изстрелях:

- Да, ъъ, закъснявам за час! Трябва да тръгвам.- погледнах го за секунда и се разбързах отново към кабинета, невярваща какво се случи току що..