Dream Come True (Bg Fanfiction-One Direction)

Безкрайната вина

Най-после приближих до инцидента. Без да се замисля започнах да крещя на събралите се наоколо хора да се обадят на бърза помощ. Отидох и отворих вратата на колата. Двама мъже дойдоха и ми помогнаха да го оставим на земята. Минутите, през които линейката идваше насам, бяха най-дългите през живота ми! Гледах към Крис.. лицето му беше цялото в кръв, свалих жилетката си и я притиснах към раната на главата му. Усещах сълзите да брулят лицето ми. Вината ме поглъщаше и не можех да дишам. Поех дълбоко въздух и просто гледах към него. Не можех да мисля за нищо, освен за вината. Линейката дойде и го качиха на носилката, като ги молих да бъдат по-внимателни.

- Вие познавате ли го?- попитаха медицинските служители, а аз кимнах. Казах им данните му и се качих в линейката при него. През пътя до болницата, бях скръстила ръце пред главата ми и се молих да се оправи...

След няколко минути пристигнахме и в секундата, в която влязохме в болницата, няколко лекари застанаха около носилката, бутайки я нанякъде бързо. Опитвах се да не изоставам и притичвах зад тях, докато те не влязоха в една стая и ми казаха да се обадя на близки и роднини и да чакаме тук.

Осъзнавах какво трябва да направя, но няколко секунди просто седях и не помръдвах. След това една сестра, минавайки покрай мен и влизайки бързо в залата, ме накара да се съвзема. Отидох до рецепцията и се обадих вкъщи и обясних на татко какво се е случило и му казах да отиде до пейката отстрани блока и да вземе чантичката ми, за да се обади на майката на Крис. Той не изчака да довърша и тръгна.

Аз се върнах пред, предполагам, операционната зала и седнах на земята до вратата. Опрях главата си на ръцете си и просто затворих очи. Исках да върна времето назад.. Исках да бях подходила по друг начин,.. да не бях оставяла нещата да стигнат толкова далеч, но нямаше как да стане.

*след 20 минути*

- Какво се случи??- попита разтревожено г-жа Джоунс, която сега седеше пред мен. Аз вдигнах глава и се изправих.

- Ние.. говорихме и после той си тръгна и... на завоя....- опитах да обясня аз.

- Докторите казаха ли нещо?

- Не.. от половин час са вътре...

- Горкият ми син..- каза тя през сълзи, а аз се облегнах на стената безпомощна.

Татко също дойде, за да ми бъде упора. Седяхме тримата в чакалнята и просто чакахме. Времето се влачеше и сякаш изобщо не течеше. Най-накрая докторът излезе от стаята.