Dream Come True (Bg Fanfiction-One Direction)

Част 30

*гледна точка на Лили*

... бип .... бип .... бип .... бип .... бип .... бип ....

Този дразнещ звук, беше първото нещо, което влезе в съзнанието ми, когато се събудих и опитах да отворя очите си. Въпреки че беше малко трудно, най-накрая успях и видях, че съм в болнична стая. Имаше няколко вази с цветя.. и докато ги гледах видях с периферията си, че някой се размърдва на стола до леглото ми и забелязах майка ми. Тя погледна към мен и видя, че съм се събудила. Веднага се изправи и ме прегърна. Изглеждаше ужасно изморена и когато ме прегърна, започна да плаче:

- Лили... О, милата ми... Толкова се радвам, че се събуди!- плачеше тя, стискайки ме силно. Още не разбирах какво става и защо съм тук, но тогава всичко мина пред очите ми за секунда и си спомних какво се случи.

- Нейт... Как е Нейт?– продумах едвам...- Искам да видя Натаниъл!- казах аз с глас, едва доловим, поради все още невъзстановения си организъм. Майка се отдръпна от мен и гледаше надолу, сякаш не смееше да ме погледне.- Мамо!- в мига, в който настоях, тя ме погледна и още повече сълзи започнаха да се стичат по лицето й. Това беше мигът, в който осъзнах какво беше станало.- Не.....- успях да промълвя. Усетих рязка болка, но не в ребрата, които усещах, че бяха счупени, или в крака ми, който беше гипсиран, а в сърцето. Сякаш се разчупваше и се разполовяваше.- Не... Кажи ми, че е добре! Мамо, кажи ми, че е добре! Моля те..- усетих как и моите сълзи започнаха да се стичат. През замъглените и наводнени очи, успях да видя как тя поклаща отрицателно глава и ми казва:

- Съжалявам, Лили.... Нейт.... Той... не успя да оживее!- и тогава всичко в мен се прекърши. Исках да потъна в дън земя, исках да се скрия и да плача, докато не умра от обезводняване... Но заради гипсирания ми крак и болката по цялото ми тяло, дори не можех да се обърна на другата страна, за да не гледа колко съкрушена съм майка ми. Не можеше... не беше възможно Нейт вече да не е тук... Не можех да понеса тази мисъл. Помня, че изпаднах в нервна криза и започнах да викам някакви неща и да крещя името му и тогава медицинска сестра дойде и ми сложи инжекция.

Останах в съзнание и въпреки че привидно изглеждах успокоена, само сълзите ми издаваха, че вътрешната ми душевна болка не е притъпена от успокоителното, а напротив! Усещах с всяка моя частица болката- психическата болка. Не исках да приема, че повече никога нямапе да погледна в тези сини очи и те да ме гледат весело и влюбено... Никога повече нямаше се сгуша в него и да заспя в прегръдките му. Нито пък лицето му щеше да е първото нещо, което виждам сутрин............ Стиснах очите си силно, игнорирайки напълно света наоколо. Виждах как майка и татко седят до леглото ми, притеснени за мен. Дори, мисля, че по едно време и Ким дойде, но не можех да мисля или възприемам нищо друго освен липсата му... Вечната му липса. Не чувах и не виждах нищо, въпреки че слухът и зрението ми си бяха напълно нормални... Чувствах се така, сякаш съм в мой собствен свят, където той е още жив, но просто е заминал някъде за малко.