Dream Come True (Bg Fanfiction-One Direction)

Разходка

Въпреки всички чувства, които в момента буквално ме тресяха, трябваше да се взема в ръце. Повдигнах глава и го погледнах. Вече беше свалил маската си и се загледах за секунда в очите, в които бях толкова влюбена.... Или по-скоро, в които СЪМ толкова влюбена.

Тази секунда, в която погледите ни се засякоха, ме изпълни с топлина, но не успях да се отпусна. Сега трябваше да бъда по-силна и да го убедя някак, че съм добре БЕЗ НЕГО.... Защото бях убедена, че поне при НЕГО е така.

- Хейлс.. добре ли си? Зле ли ти е?- попита ТОЙ и седна до мен на люлката, леко поклащайки я при сядането, като беше изцяло обърнат към мен.

Аз мразех този въпрос, но сега не мислех за това. Въпреки всичките ми мисли до преди малко от сорта на „Трябва да съм силна!", сега мислех само за това как изобщо не се е променил и е все така грижовен. Гледах към ръцете му, които бяха хванали може би по навик моите, сякаш напълно забравяйки за тези месеци, в които нямахме вести един за друг. И въпреки, че исках да ги отместя, не можех. Нямах сили да мръдна. От толкова дълго мечтаех за докосването му, че в момента мислех, че сънувам.

- Хейлс?- попита отново ТОЙ след като дълго време не му отговорих и просто гледах надолу. След като повтори името, с което само ТОЙ ме наричаше, усетих как още една празнина в мен се запълва. Но докога щеше да остане запълнена? До няколко дни, когато щях отново да се върна в града ми и да бъда далеч от него..... Най-после се осъзнах и продумах:

- Аз... трябва да тръгвам!- казах бързо, изтръгвайки ръцете си от неговите, без да го погледна.

- Моля те, не си отивай...- каза ТОЙ толкова натъжено, а аз го погледнах без да се замисля. Видях погледа му, който беше изпълнен с болка. Позната болка. Аз отместих поглед машинално и просто седях на люлката.- Искам да поговорим..

- Нямам какво да ти кажа.., тоест имам, но не искам да ти казвам нищо.- казах аз объркано и честно казано наистина не знаех какво говоря.

- Тогава те моля поне да ме изслушаш.- каза ТОЙ.

- Добре.- склоних аз, въпреки че исках това да приключи още сега и да избягам в хотелската ми стая и да се нарева като малко момиченце,

- Но не тук. Да се разходим?- предложи ТОЙ.

Може би беше по-добре да се отдалечим от тази шумотевица и аз кимнах, но през цялото време не го погледнах дори за миг.

Сложих маската си, както и ТОЙ своята, и го последвах. Излязохме, а пред къщата имаше разни папараци, които незнайно от къде бяха научили, че това е Лиам, и започнаха да ни ослепяват с десетки светкавици. Побързахме и се качихме в колата и скоро подминахме светещите фотоапарати. Свалихме маските си, докато в колата цареше гробна тишина. Чуваше се само двигателят на колата, която бях почти сигурна, че е точно тази, с която преди няколко седмици Зейн дойде до града ми, заедно с Пери. Докато си припомнях разни неща, не бях забелязала, че се качваме по черния път на някакъв хълм, но при спирането на двигателя се сепнах. ТОЙ слезе от колата без да каже нищо и аз реших да го последвам, но той вече беше дошъл от моята страна и отвори вратата ми.

- Благодаря.- измърморих аз от учтивост.

Той беше леко усмихнат, точно когато погледнах към него и някак си ми идваше и аз да се усмихна, като го видях, но.. не можех. Не знам какво ми ставаше. Изпитвах толкова противоположни чувства- ту ме свиваше корема, ту ми се плачеше, ту исках просто да го прегърна и да остана в ръцете му завинаги............. ТОЙ седна на капака на колата и аз направих същото.

- Хейлс, искам да те попитам нещо преди да започна, може ли?- попита ТОЙ предпазливо.

- Да?- казах аз в очакване на въпроса му.