addiction

°20°

Сякаш заведението се пълнеше все повече и все повече. Минхюнг и Донгхюк бяха потънали в някакъв разговор, Джемин дори не им обръщаше внимание. Често поглеждаше часа на телефона си, надявайки се всеки миг Джехюн да влезе и да седне до него. Да разбере, че е добре, и че е спокоен, сетне да си тръгнат и най-накрая отново да заспят сгушени.

Нямаше го цял ден, вече минаваше единадесет вечерта. Тревогата на Нана се покачваше с всяка изминала минута и хиляди мисли преминаваха през съзнанието му. Надигна чашата пред себе си, изпивайки съдържанието ѝ на един дъх.

-Не прекалявй. - Изрече с шегувит тон, Уин Уин.

Джемин единствено се усмихна, кимайки едва забележимо. Мамка му, не можеше да си намери място от притеснение, а Джехюн всячески отказваше да си вдигаше телефона.

-Е, защо въобще бе в Германия? - Заговори той, колкото да разсее тишината между тях.

Макар и шумната музика и високите гласове около тях, се чувстваше неловко.

-Решението бе на родителите ми. Знаеш, германците са доста организирани и те сметнаха, че образованието ми там ще бъде по-добро.

Нана кимна вяло, чудейки се какво да каже.

-Ами ти?

Този въпрос направо го закопа под земята. Мозъка му, паникьосано заработи на пълни обороти. Какво можеше да му каже?

-Ъм, обичам страната. - Излъга той.

Всъщност, въобще не харесваше германците и страната им. Според него имаха ужасяваща история, не му бяха особено приятни...

-Въобще успя ли да завършиш? - Попита с насмешка Сиченг.

Макар и неволно, това жегна Джемин и той отново сведе глава. Осъзна, че бе съсипал живота си.

Какво имаше всъщност той?

Нямаше собствен дом, нямаше семейство, нямаше образование и стабилна работа.

Отърси глава, отказвайки да мисли затова. Беше щастлив и това бе най-важното. Нали?

-Не.

Започваше да губи почва под крката си, Сиченг задаваше твърде болезнени въпроси, над които не се бе замислял. Премига на парцали, усещайки стягащото чувство в гърдите си, че губи и малкото, което има. Вдиша дълбоко и се огледа наоколо, сякаш Дже щеше да бъде някъде там.