addiction

°16°

Джемин отново спа в друга стая, далеч от Джехюн. Поредния им спор, продължи по-дълго от обикновенно, оставяйки по-малкия объркан. Казаха твърде много неща, които може би не мислеха. Нана остана разочарован заради непукизма, безразличието... Отново.

Сякаш нищо не се бе случило. Джехюн го пренебрегна за стотен път и Джемин усещаше, че нещата не отиват на добре. Стария Джехюн се връщаше... И мамка му, болеше. Не искаше да знае до кога ще продължи това. Не искаше да знае нищо повече.

Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. И той го бе научил, от личен опит...

Не му се понрави самотата, не успя да заспи. Умората го бе налегнала, но хилядите мисли и тревоги всячески не го оставяха да диша. Притесняваше се, неистово много. Джехюн се държеше студено и някак далечно. Излизаше без да каже нищо, прибираше се по същия начин.

Джемин си нямаше и на представа какво смята да прави, но знаеше, че застрашава живота си. Почувства се невидим за него, това караше сърцето му да се къса на милиони малки частици и да потъва в пространството.

Искаше поне да бъде наясно къде ходи и какво прави. Обаче... Вече нямаше смелост дори да му се обади. Джехюн спря да му вдига. Нана се проклиняше многократно заради глупавата си постъпка, но нямаше как да върне времето назад.

Единственото, което постигаше, бе отново да се стигне до скандал. Той не желаеше това.

Нощта продължи сякаш вечно, той не успя да поспи дори за час. Желанието да отиде и да прегърне по-големия, го изгаряше отвътре, но той така и не го стори. Нямаше да понесе студените му, безразлични очи.

Какво всъщност се бе случило? Между тях?

Слънцето бавно по бавно се издигаше и скоро вече грееше над града. Нежно галеше чертите на Джемин и в друга ситуация, в друг момент, той би се усмихнал. Сега просто стана ядно, дърпайки завесите със свъсени вежди. Умората, налегнала го рязко, го правеше раздразнителен.

Джехюн от своя страна, тъкмо отваряше сънените си очи. Разтегна се, сетне се изправи бавно от леглото. Инстинктивно погледна празното място до себе си, усмихвайки се тъжно. Противоречеше си, а дори не знаеше защо.

Нана му липсваше, искаше да увие ръце около крехкото му тяло, но сам спиреше тези си изблици. Виждайки го, всеки път, пред него изскачаше лента от спомени. Хубави и лоши, без значение. Постъпката му наистина го бе огурлича и сега имаше да разчиства след него.