addiction

°58°

Джехюн отпиваше бавно от чашата си пълна с уиски. Слънцето те първа се показваше, бе прекарал поредната безсънна нощ. Предпочиташе да не спи, от колкото да сънува един и същи кошмар. Вдиша от отровата на цигарата, задържайки я в организма си за дълго. Дима излизаше бавно от устата му, сетне изчезваше във въздуха. В големия хол бе все още тъмно, а тишината спокойно се разпростираше наоколо.

Изпи на един дъх алкохолната напитка, оставяйки чашата със звук на масичката. Взе цялата бутилка, като отново отпи солидна глътка. Толкова бе свикнал на това, че отдавна не усещаше паренето в гърлото си. Въздъхна тихо и облегна глава назад, дърпайки от отровния дим. Малко по малко започваше да му се вие свят, но той не понечи да спре, а напротив. Отпиваше ли отпиваше от уискито, сякаш нямаше спирка...

Беше изморен. Копнееше да заспи, да прекара една спокойна нощ, но знаеше, че е невъзможно. Вината за смъртта на Джунг-Хо продължаваше да го преследва. Той бе виновен... Трябваше да го послуша, когато му бе казал да не отива там. Джехюн бе завел онези типове при баща си и не можеше да си го прости.

Издърпа косата си назад, цигарата бе в едната му ръка, а полупразната бутилка с алкохол, в другата. Цялото му същество се разкъсваше тихо. Пропадаше все повече с всеки изминал ден и това го плашеше.

Мамка му... Този път наистина бе останал сам.

Отново надигна шишето сякаш това щеше да го спаси. Загаси фаса от цигарата, запалвайки друга и се облегна назад, реейки влажните си очи из тъмното помещение. Напълно се бе отпуснал, но всичко в него бушуваше и скоро щеше да избухне.

Джехюн не бе човек, който е свикнал да е сам. Винаги покрай него имаше някого... Дали Джони, дали Чонло или Джунг-Хо, Тен, Юта, нямаше значение. Никога досега не бе оставал толкова сам и той си бе виновен. Отблъсна всички, до един.

Дори Чонло. Отдавна не го беше виждал. Не знаеше дали е все още тук или е в Германия, но така и не понечи да го потърси.

Отърси глава, отказвайки да мисли затова и отново понечи да отпие от алкохола. Бяха останали едва няколко капки. Допуши цигарата си и заби поглед в една точка. Всеки ден бе един и същ, а щастието отдавна бе избягало от него. Нямаше нищичко.

Нервно тресеше единия си крак. Чувстваше това като някакъв вид пристъп, дали на ярост, или на болка, бе все едно и също за него. Хвърли ядно стъклената бутилка към стената срещу себе си, а звука на чупещо се стъкло прокънтя из тихата къща.