addiction

°29°

Нана бе готов да напусне болницата.
Все още се чувстваше отпаднал, объркан, наранен, но нямаше силите да остане повече. Събра малкото багаж, който му бе донесен, сетне седна тромаво на леглото. Знаеше, че Ронджун е долу с Джено и Хюк, но тежеста си бе все още там.

Искаше Джехюн да е долу с тях, за да го прибере, да го прегърне и целуне... Толкова много ли желаеше?

Той отърси глава, не биваше да изпада в мисли. Изправи се и взе малкия сак в ръка, сетне напусна стаята. Подписа документите за престоя си, плати и продължи напред.

Бе свел глава и бе видимо колко изцеден беше. Раменете му бяха прегърбени, косата рошава, имаше тъмни гръгове под очите. Духът му бе сринат, правеше жалки опити да приеме обстоятелствата, но... Той не можеше да прости на себе си. Тогава кой би могъл? Вината бе негова.

Навън отново бе мрачно, лятото бе към края си. Джемин въздъхна изморено, сетне излезе от болничното заведение. Огледа се наоколо, но не видя колата на Хуанг.

Всъщност наоколо нямаше никого. Улиците бяха пусти и тихи...

Нана понечи да набере номера на най-добрия си приятел, но не спря. Някой закри очите му и запуши устата му. Той се разбунтува, но непознатия бе по-силен от него. Силата, която приложи върху него го остави уплашен. Разтърси тялото си в опит да се освободи, но безуспешно.

Джемин опита да извика, но не можеше. Сърцето му задумка лудашки в гърдите, а страха пропълзя в него. Ушите му запищяха и той свъси вежди. Преди да се усети, някой сложи кърпа пред очите му и Нана усети, че е в кола.

Мамка му.

Къде бяха Ронджун, Донгхюк и Джено?

Къде бе Джехюн сега?

-Намерихме го. - Джемин чу някакъв глас до себе си.

Не му звучеше познат...

Понечи да помръдне, да направи някакъв опит да се освободи, но усети, че завързват ръцете му.

-Пуснете ме, мамка му!

-Млъквай!

***

-Не мисля, че това беше добра идея. - Промълви Джено, навлизайки в имението.

Бяха получили обаждане, че Джони и останалите ще вземат Джемин от болницата. Ронджун обхвана нежно ръката му, усмихвайки се леко.