addiction

°36°

Джемин побърза да тресне вратата пред носовете им и дръпна светкачивно резето. Силните им удари го накараха да се свие на мястото си. Не биваше да остава на едно място, затова се затича със сетни сили на където му видеха очите. Усещаше как всеки миг ще заплаче, беше в безизходица... Заходи плахо по тъмния коридор, над който бе онзи голям балкон.

Бе добре, че е тъмно, защото ако имаше камери, щяха да го видят. А той бе сигурен, че има.

Попадна на отключена стая и се шмугна вътре, като заключи. Не понечи да светне, нито да отдръпне дългите пердета. Из мрака, съзря шкаф и го отвори, но вътре нямаше нищо.

Мамка му, трябваше му нещо, с което да се предпази. Провери навсякъде из стаята, но нямаше нищо, което да му послужи. Погледна предпазливо през прозореца, навън бе мрачно.

Къщата не бе толкова далеч, колкото той предполагаше. От двете ѝ страни имаше още къщи, но доста по-малки и семпли. Двора бе голям, имаше красива и поддържана градина, а в далечината се виджаше почти целия град.

-Открийте малкото копеленце и ми го доведете преди шефа да е разбрал. Искам го жив!

Джемин разпозна гласа на Джошуа и инстинктивно се скри зад голямото легло до прозорците. Ясно чуваше стъпките им, които продължаваха някъде напред. Дишането му се учести и той се видя принуден да измисли нещо още сега.

Не можеше дълго да се крие в тази стая...

Изправи се бавно, щом гласовете им бяха далечни и отново надникна през прозореца. Бе на първия етаж и можеше да скочи.

Обаче двора бе голям... И то много. Щяха да го видят докато го прекоси и успее да избяга от имота. Бяха минали два дни, а Джехюн го нямаше.

Може би не биваше да се съпротивлява, може би Джехюн нямаше да дойде.

Бе сам, бе изгубен, уплашен.

И тогава се сети! Бе взел телефона на Джошуа. Изкара го нескопосано от джоба на дънките си и го отключи. Развълнува се, може би най-накрая щеше да се измъкне от тук. Тези два дни му се струваха като седмици, а страха не помагаше.

Явно на Джошуа не му пукаше за нищо, щом телефона му нямаше никаква парола... Но сега, единствено можеше да се радва затова.

Знаеше номера на Ронджун наизуст и побърза да зашари с пръсти по клавиатурата. Прати му точния адрес, със съобщение да побързат. Ако се бе обадил, онези щяха да го чуят, а Хуанг щеше да задава твърде много въпроси.