addiction

•99•

Знаеше, че с плач нямаше да оправи нещата, знаеше че няма време и трябва да действа, но не можеше вече. От двадесет минути Джехюн не бе мръднал от мястото си, забил поглед в една точка. Знаеше, че Тейонг говори нещо, но напълно бе изключил. Сълзите все още се стичаха обилно надолу по лицето му, но поне емоционалната истерия бе приключила. Не се почувства по-добре... И го беше страх, че никога повече нямаше и да се почувства.

Усети някаква вина дълбоко в себе си, за дето се разплака така и то пред другите. Беше наистина унизен и не смееше дори да погледне към Тейонг, който продължаваше да говори. Беше объркан и не знаеше какво да стори.

-Нали? - Те го побутна леко по рамото и той ядно изтри сълзите от лицето си.

-Д-да, да.

-Въобще не ме слушаш.

Джехюн единствено кимна и подсмръкна, свеждайки глава. Те не каза нищо повече и се изправи от мястото си, като се зае да оправи бъркотията оставена след Джехюн.

-Не е нужно да го правиш.

-Все някой трябва. - Той повдигна небрежно рамене и остави единия стол на мястото му. - Отиди да се почистиш, целия си в кръв.

-Нали не е моя?

-Това не значи да стоиш облян в кръв, приличаш на някакъв психопат! - Тейонг го смъмри и набързо подреди нещата на мястото им по бюрото.

-Спри. Аз ще оправя тук.

-Или просто искаш да ме разкараш?

-Не ми слагай думи в устата. - Джехюн взе листовете от ръцете му и ги хвърли някъде зад гърба си.

-Това за какво беше?! - Той се тросна недоволен и премести фотьойла, където му беше мястото.

-Казах, че аз ще оправя.

Другото момче напълно го игнорира и продължи със заниманието си.

-Нали каза, че ме обичаш?

-И? - Той се обърна за миг към него, повдигнал вежда в недоумение, сетне продължи. - Всъщност забрави за това, казах ти го преди един час.

-Нима това трябва да значи, че вече не ме обичаш?

-Да? Преди един час си е за преди един час.

-Мислех, да ти кажа че и аз те обичам, но добре.

-Ами приятелите се обичат, Джехюн. Ако искаш го казвай, не ме интересува.