Website for couples

Глава 101

Повече не повдигнаха темата, макар Хюк да имаше още въпроси. Опита за момента да не мисли за това и да върне усмивката на лицето на приятеля си. Говориха за странични неща и Джемин настоя да плати цялата сметка, когато бяха готови. По-малкият не успя да излезе на глава с него и накрая склони, но му беше гузно.

Излязоха навън и хладният нощен въздух ги удари, карайки Донгхюк да потръпне.

- Става късно - отбеляза той и потърка ръце една в друга.

- Така е. Май много се застояхме - Нана го погледна.

- На мен ми беше приятно - призна си Хюк.

- На мен също. Хайде, ще те закарам.

- Не, няма нужда. Има спирка ей там, ще...

- Моля, без възражения - Джемин свъси вежди уж ядосано. - Не приемам отказ.

Хечан се усмихна леко и кимна.

- Е, в такъв случай...

Високото момче се зарадва, че той се съгласи.

- Паркирал съм малко по-нагоре - Нана посочи натам.

- Добре.

Вървяха бавно без да бързат. Хюк наистина се чувстваше добре в компанията му, беше му адски благодарен, че му призна част от миналото на Марк, както и от своето. Едва ли беше лесно да се говори за подобни неща, за такива периоди, в които си бил психически унищожен.

- Можеш да вървиш спокойно - обади се Джемин изведнъж.

- Какво? - той вдигна глава към него.

- Няма кучета наоколо.

Донгхюк зяпна и се спря на място.

- Но ти как...

- Как разбрах ли? - Розовокосият се обърна към него. - Последният път ми се стори наистина уплашен и се досетих, че проблема е в кучето, което тогава беше там.

Дребното момче кимна разбиращо и възобнови крачка.

- Надявам се, че и ти някой ден ще ми разкажеш за това - вметна Нана и прибра ръце в джобовете на якето си.

- Обещавам, че ще ти кажа - Хюк му се усмихна топло. - Мисля, че мога да ти вярвам.

- Така е - потвърди той, - можеш. За абсолютно всичко. Ще съм тук, ако имаш нужда, Хюк.

Тъмнокосият усети как бузите му запариха, но се опита да го игнорира. Чудеше се защо ли Джемин се държи така с него. Искаше да попита за това, което вършеше Марк в момента, да попита за онзи пистолет в дома им, за мястото, където той ходеше всеки ден с предтекс, че отива на работа. Имаше толкова много въпроси, но сякаш не му стигаха думите, за да ги изрече. Може би трябваше да почака още малко и тогава да ги зададе. В момента гърлото му бе запълнено от една странна буца, която му пречеше да диша и да мисли. По дяволите.