Website for couples

Глава 146

2 години и половина по-късно

- Искате ли да отидем някъде? - попита бодро Сиченг, когато най-после излязоха от сградата.

- Аз не. Имам уговорка с Джено - отговори Ронджун, който не спираше да пише нещо в телефона си.

- Аз също, прекалено съм изморен - оправда се Тейонг и се протегна.

- А ти? - Сиченг погледна към Хюк.

- Нищо лично, хьонг, но искам да се прибера.

- Толкова сте скучни всичките! - въздъхна той раздразнено. - Заради това днес няма да ви карам никъде.

- Имаме крака - засмя се Джун.

- И пари за такси - добави Те. - Така че не ни трябваш.

Сиченг изкърца със зъби и се закани да го удари, карайки другите да се засмеят. Дори Донгхюк се усмихна, а напоследък го правеше много рядко. Тези дразги никога нямаше да му омръзнат.

- Искаш ли утре вечер да спиш у нас? - предложи му Ронджун.

- Защо?

- Сигурно се е скарал с Джено - предположи Сиченг.

- Не съм - намръщи се той. - Просто отдавна не си оставал у нас и се чудех...

- Може и да дойда.

След случилото се Донгхюк се затвори за всички. В продължение на три месеца не пожела да говори с никого. Ядеше, колкото да не умре от глад и спеше, колкото да не припадне от умора. През целия този период не обели и дума. Спря да се усмихва. Спря да общува. Спря да се интересува от всичко. Стоеше свит в леглото си и мислеше. Мислеше много. После плачеше. След това се измаряше и заспиваше някъде между безбройните сълзи и обвинения, които отправяше към себе си. Не можеше да не се обвинява, просто се чувстваше длъжен.

Когато минаха още два месеца, малко по малко започна да излиза от тази черупка. Първо пожела да говори с Ронджун. Приятелят му бе ужасно притеснен, но всеки ден идваше при него. Дори в болницата стоя неотлъчно до него, когато откараха Марк там. Остана до него, когато му поднесоха новината. Остана до него през цялото време. Заслужаваше да знае истината, виждаше го, че се разкъсва.

Не искаше да тревожи приятелите си, но държанието му бе достатъчно дистанцирано. Все още не можеше да свикне да общува нормално с хората и ако излизаше с тях, не взимаше думата, а вместо това седеше тихо и слушаше разговора им, без значение на каква тема беше. Знаеше, че го съжаляват, а нямаше желание да предизвиква съжаление. Искаше просто да се прибере, да потъне в обятията на леглото и да спи, докато този кошмар не приключи.